Новини

За кризите и психиката ни

Да помислим по темата, за която цял свят говори – пандемията с COVID-19. Свикнали сме ние да задаваме въпроси към нашия живот („Защо на мен ми причиняваш това?“, „Защо си така несправедлив?“), свикнали сме ние да му поставяме условия и задачи на него, на живота ни („Искам, когато остарея, да бъда здрава.“, „Искам да бъда успешна в работата си.“, „искам, искам…“). Сега той, животът ни поставя голяма задача и очаква от всички ни да я изпълним, да я решим, да се справим с нея. Вероятно голяма част от нас се питат как да стане това, след като досега такива задачи в нашето поколение не са били задавани и нямаме опит с решаването им?!

 

Фактори на стрес в настоящата ситуация

 Физическото ни здраве е застрашено от непознат досега за

човечеството вирус;

 Икономическата ни относителна стабилност е застрашена;

 Взаимоотношенията ни с околните в по-широк кръг са подложени на изпитание (не е препоръчителна, а на места дори забранена пряката комуникация, която само допреди няколко месеца възприемахме за даденост);

 Взаимоотношенията ни с най-близките за нас хора също са подложени на изпитание (здравето на най-значимите за нас; в партньорските взаимоотношения се появяват все повече проблеми, с които е нужно да се справяме; различия във възприятието на ситуацията с околните важни за нас хора и др.);

 Наличие на много неизвестни, същевременно с това – малко външни стабилни и сигурни „опори“, на които можем да „се опрем“;

 Множество ежедневни затруднения, свързани с практическото изпълнение на различни задачи (от времето, което отделяме, за да напазаруваме основни продукти за бита, до технически затруднения, свързани с изпълнението на работата ни и още много други);

 Ограничаване на свободата ни – физически и емоционално (когато се намираме в „режим на забрана“ и осъществяваме контрол над малко неща в живота си, усещането за свобода намалява значително, а на моменти дори може и да ни е трудно да усетим, че го имаме);

 Трудности в емоционалното ни справяне във връзка с всичко изброено до сега – съмнения (моментни или перманентни) за това дали „ще можем да оцелеем психически“, притеснения за това дали извънредното положение няма да се отрази по извънреден начин и на нашата психика;

 Засилване на усещането за самота, вследствие на изолацията.

Възможно е да има още, но и така списъкът не е никак малък!

 

Как се проявяват във вътрешния ни свят тези

стресогенни фактори?

Ако се огледаме, ще видим няколко основни начина, по които хората реагират с поведението си:

 Подценяване на ситуацията: проявленията могат да бъдат от твърдения за това, че вирусът не съществува, през тезата, че всичко ще приключи съвсем скоро, до отказ да променим ежедневието си и краен стремеж в настоящия момент да продължим да си живеем както преди;

 Преувеличаване на ситуацията: непрекъснато мислим само и единствено по темата, изпадаме в крайности при вземането на предпазни мерки, тотално отказваме да излезем навън, паникьосани сме и непрекъснато преживяваме безнадеждност;

 Фатализъм: намираме случващото се за огромна световна конспирация, започваме да вярваме в това, че природата, Господ, съдбата ни наказват, защото сме лоши, заслужаваме си го и т.н.;

 Балансираност: оценяваме реалността такава, каквато е в момента – съществува вирус, който се разпространява бързо, инкубационният му период е твърде дълъг и има опасност да се претовари здравната система, в случай, че не спазваме наложените мерки.

Всяка една от тези реакции се определя от много фактори, свързани с житейската история на всеки отделен човек и е опит (ефективен или не) за справяне.

 Основните актуални чувства, провокирани от настоящата криза са: безпомощност, страх, тъга, гняв, тревога. За да съумяваме да ги управляваме поне в някаква степен, първо важно условие е да умеем да ги разпознаваме у себе си. Да познаваме добре себе си и да имаме изградени подходи за въздействие върху тях, когато е наложително.

 В този период често се наблюдава засилен интензитет на емоциите ни, различен от обичайния такъв, когато не функционираме в ситуация на извънредно положение. Възможно е да бъдем по-чувствителни от обикновено – много бързо да се разстройваме, да се разгневяваме, да изживяваме радостта дори като много интензивна.

 Цялото ни тяло е в режим на извънредно положение – физическата и психичната му част. Необходими са ни ресурси от „вътрешния резерв“, които да задействаме, за да оцелеем. Така, както финансовият резерв във всяка отделна държава е с определен капацитет, така и ние, отделните хора, разполагаме с различно количество от вътрешни емоционални запаси, които биха могли да ни помогнат да преминем през кризата.

 Аз, като психотерапевт, наблюдавам все повече хора, които изпитват затруднения как да се справят емоционално с толкова много едновременно случващи се временни или постоянни загуби, които съпътстват актуалния период от живота ни. Има хора, които губят здравето си, всички губим сигурността за здравето си, наблюдава се загуба на финанси и материални придобивки, губим общо усещане за сигурност, пътувания, има загуби на човешки животи, губим яснота за близко и далечно бъдеще, губим търпението си, свободата си, личното пространство, губим контрол над себе си и над емоциите си, и т.н.

Човешката психика е устроена по такъв начин, че несъзнавано следва отделни етапи, когато преживяваме загуби в живота си. Тези етапи са следните:

 Шок и отричане: не приемаме или частично приемаме, че загубата реално е факт, подценяваме опасностите, опитваме да се самоубедим, че всичко е наред и е както преди;

 Гняв: ядосваме се на всичко и всички – на съдбата, на Господ, на правителството, на вируса, на ситуацията като цяло, на близките си, на себе си и т.н.;

 Пазарене: през ума ни минават мисли, като – „Ако можех да върна назад времето, бих направил… само и само, за да предотвратя всичко, което се случва в момента“, „Бих дал всичко още сега, само и само аз и семейството ми да останем здрави“;

 Депресия: (не става дума за клинична депресия, а за състояние на тъга) Чувстваме се безсилни пред това, което се случва, страдаме за всичко, което усещаме, че губим, даваме си сметка, че някои неща в света или вътре в нас никога повече няма да бъдат както са били преди, позволяваме си да изпитваме тъга;

 Приемане: на този етап започваме да осъзнаваме и постепенно да приемаме новата реалност, разбираме, че това е неизбежно и трябва да продължим да живеем с нея такава каквато е, започваме да генерираме нови решения в живота си. Този етап не означава, че ни е „все тая“ от случилото се, нито означава, че забравяме случилото се, нито че сме се примирили. Той е свързан с умението да бъдем адаптивни и да се научим да живеем по един нов и различен от досегашния начин, но това живеене отново да бъде пълноценно, доколкото това е възможно и със загубите, които сме претърпели. Адаптацията, която можем да случваме в момента е ситуативна и временна, и това е нормално да се случва по този начин, с оглед на нестабилността, която е актуално валидна. Всеки един от тези етапи е важен да се случва, когато преживяваме загуба и то в поредността, която е посочена. В случай, че се „прескочи“ някой от етапите или пък твърде дълго продължи някой от тях, сме изложени на риск в психологически аспект. Например възможно е да развием някаква симптоматика (продължително безсъние, паник атаки, клинична депресия или други). Ако усетим това, добре би било да се потърси специалист, който ще ни помогне за това, да „преминем“ на следващия етап, с цел да преживеем загубите по здравословен начин. Нормално е да си даваме пространство да изживяваме всеки един от етапите, същевременно с това обаче и да не се фиксираме твърде дълго и интензивно върху някой от тях. За щастие, освен всички загуби (временни или постоянни), които преживяваме в момента, всеки от нас има и „запазени“ неща в живота си. Кои са вашите?

 

Какви неща биха могли да ни помогнат в

ситуацията?

 Едно от задължителните условия за здравословно преминаване през ситуацията (доколкото това е възможно) е това, да държим в ума си нещата и от двете категории – нещата, които губя и тези, които все още пазя и ги усещам като относително стабилни. Такъв подход ни държи в реалността и не позволява да се случват фатални последици за психиката ни. За да функционира по правилен начин, тя има нужда от двете категории в момента. Респективно – липсата на една от двете, автоматично ни излага на риск.

 Да не забравяме за нещата, които все още зависят от нас. Такива например са:

 Да се информираме от достоверни източници и специалисти, за актуализации и на база това да вземаме моментни, но информирани решения, които ни засягат пряко (това би могло да ни създава усещането за „опора“, ако знаем как да го случваме по добър начин);

  • Да си поставим граници в това колко често и колко дълго да се информираме за актуалните новини;
  • Да полагаме усилия да запазваме и реализираме максимално неща, дейности, хора, които ни носят спокойствие и сигурност. Важно е да не забравяме следното – изолацията, когато е наложена, е физическа, а не социална!
  • Да работим! Освен финансова стабилност, работата може да ни носи усещане за принадлежност и удовлетворение от това, че допринасяме, че сме полезни. Това е много ефективно, особено тогава, когато харесваме работата си!
  • Да умеем да поглеждаме отстрани и с по-широк кръгозор. Повече от всякога, сега ни е нужно да можем това. Да се фокусираме върху важните и големи неща, и да оставим като фон дребните и злободневни проблеми, теми.
  • Да искаме и да предлагаме помощ (спомнете си за т.нар. „вътрешен резерв“). Добре би било да съумяваме да услужим с ресурс на друг човек или ние да помолим някого за такъв, ако усещаме, че не ни достига на нас самите. Важно е също така обаче да се чувстваме свободни да откажем да допринесем за нечий друг „вътрешен резерв“, особено ако усещаме, че нашият е на изчерпване!
  • Да не забравяме, че е от изключителна важност да се грижим единично всеки сам за себе си, но и да помним, че сме част от обществото. Това да бъдем част от цялото не е само отговорност – това ни дава и усещане за принадлежност, също така ни носи и по-слабо усещане за самота.
  • Да си позволяваме и моментни слабости, без да бъдем прекомерно критични към себе си (изблик на емоции, временна нестабилност, объркване и т.н.). Човешки същества сме, не можем да бъдем и не бива да се стремим към това да бъдем „програмирани роботи“, които действат заучено и последователно, под алгоритъм, в режим на извънредно положение.
  • От нас зависи това, да следим преживяванията си и ако усетим, че прекомерно много губим контрол над тях в някакъв момент, да потърсим помощ – от наш близък или от специалист.
  • Да си съставяме краткосрочни планове, които да ни държат в структура – външна и вътрешна. Например да имаме план за деня, който следваме.
  • Да си припомняме ежедневно, че ситуацията е временна. Факт е, че никой от нас не знае колко дълго ще продължи тя, но сме сигурни, че така, по този начин, няма да остане завинаги.
  • Да се въоръжим с търпението, че тревогата ни ще бъде моментна, но продължителна. По повод на пандемията, директорът на европейския клон на СЗО, д-р Ханс Клаус казва: „Това няма да е спринт, а маратон.“ Важно е да не спираме да се движим – с преживяванията си във вътрешния ни свят и с физически движения във външния.

 

Нещо допълнително за кризите

Думата “crisis” е със старогръцки произход и означава „прелом“, „решителен момент“. Кризите са различни, могат да засягат хората, организациите, икономиката, групи от хора (семейството например). Настоящата криза, в която се намираме, сякаш включва в по-голяма или по-малка степен, всички области. Затова и за нас е толкова трудно да устояваме на нея. Повечето кризи налагат наличието на помощ отвън, тъй като голяма част от моделите за справяне, които са ни познати до момента, не могат да се приложат ефективно поради обстоятелствата. Например: ако съм свикнала да посещавам бар, когато съм свръх тревожна, то това сега е невъзможно и не знам как да се справям по друг начин с напрежението (коментарът визира периодът, в който заведенията не работеха). Доказано е, че организмът ни би могъл да функционира до около 6 седмици в състояние на интензивна криза. След този период или е нужно да сме намерили индивидуални пътища за справяне с вътрешното усещане за криза, породено от външните обстоятелства, или сме изложени на сериозен риск от продължителни или дори необратими щети. Ако съумеем да си „изработим“ работещи нови модели за справяне, кризата може да ни доведе до обогатяване, научаване на нови ценни неща, развитие и опитност.

Китайският йероглиф за „криза“ включва два знака. Единият в превод означава възможност, а другият – опасност. Ако не съумеем да се възползваме от възможностите, е възможно да последва опасност – следваща нова психологическа криза, вследствие на посттравматичен стрес и невъзможност за справяне с предишната криза.

Когато сме в криза, често се чувстваме по различен начин от другите хора и имаме нуждата да разберем дали преживяванията ни са „нормални“, дали не преувеличаваме, дали не драматизираме твърде много, дали не полудяваме и т.н. Но в подобна глобална криза, каквато е сегашната, се наблюдава разнообразие от видове реакции около нас и това още повече ни затруднява – нямаме модел, с който да сравним нашия собствен и който да носи усещане за стабилност. Налага се да изграждаме индивидуални свои модели и да опитваме дали те работят или не, което е нелека задача, поставена пред всеки от нас. Споделяйки обаче личен опит един с друг вярвам, че заедно бихме могли да се справим и с тази криза!

Автор: Анелиа Дудина

/психотерапевт/

 

Вашият коментар