Новини

Посттравматичен стрес

След травматично преживяване е нормално да се появят чувства като страх, тъга, тревога, отчаяние, безнадеждност, безпомощност и емоционално безразличие към ежедневието.

Ако, обаче, тези усещания продължават да ви владеят дълго след травматичното изживяване, вероятно сте развили посттравматично стресово разстройство. То може да се развие след всяко събитие, което ви кара да се страхувате за себе си, своето здраве и живот или за това на близък. Такива събития могат да бъдат природни бедствия, автомобилна катастрофа, внезапна смърт на любим човек, изнасилване, отвличане, нападение, сексуално, психическо или физическо насилие, липса на грижи в детството. Случаите, в които събитието или поредицата от събития са били непредсказуеми или неконтролируеми, засилват вероятността от развитие на синдрома. Той може да засегне както участниците в злополуката, така и нейни преки свидетели. Симптомите могат да бъдат многообразни – проблеми със съня, кошмари през нощта, тъжни мисли, натрапчиви, неприятни спомени от събитието, епизодични възпоменания (усещане, че събитието се случва отново пред очите ви, когато си спомните за инцидента, психосоматика, интензивни физически реакции, напомнящи за събитието (силно сърцебиене, бързо дишане, гадене, мускулно напрежение, изпотяване), невъзможност за запомняне на важни аспекти от травмиращото събитие, загуба на интерес към социални, семейни и професионални активности и живота като цяло, отчужденост и емоционално безразличие, усещане за мрачно бъдеще (не очаквате да живеете нормално, да имате кариера и семейство), проблеми със съня, кошмари, раздразнителност или гневни избухвания, параноя, нервност, агресивно, саморазрушително или безразсъдно поведение, вина, срам или самообвинение, чувство на самота, чувство на недоверие и предателство, трудност при съсредоточаване или запомняне на факти, депресия и безнадеждност.

Нормалната реакция на шок за ума и тялото вследствие на травматично събитие се превръщат в ПТС, когато не можете да се справите с преживяното. Не се чувствате все по-добре всеки ден, а напротив – усещате, че нещата се влошават.

Най-вероятно е да развиете симптоми на ПТС в часовете или дните след травматичното събитие, но понякога това може да отнеме седмици, месеци или дори години. Понякога симптомите изглежда се появяват без причина. В други случаи те се задействат от нещо, което ви напомня за първоначалното травматично събитие, като например шум, изображение, определени думи или миризма. Може би ви звучи странно, че подобни симптоми могат да се появят дори след години. Това именно е коварството на нелекуваният психологически дистрес. Тук мога да дам за пример случай от моята практика. За целта ще променя част от фактологията по случая, но ще запазя основното – картината на посттравматичния стрес. Ще нарека клиентката си Ана. Ана дойде в кабинета ми със психосоматична симптоматика, проявяваща се от около половин година – усещане за задух, често гадене, главоболие. Ана е на 27 години, от 6 месеца има връзка, в която се чувства спокойна, подкрепена и обичана. Има работа, развива се успешно в професионален план, успешно се социализира и има голям приятелски кръг. Ана не разбираше защо изпитва постоянна тревога и неспокойство, както и на какво се дължат тези физически неразположения. Вече бе посетила лекар и беше установена добра клинична картина. След няколко сесии в кабинета ми, Ана сподели, че е била жертва на домашно насилие от предишния си партньор, но твърдеше, че се е справила с това „като го е забравила“. Казваше, че не помни вече много подробности, т.к. са минали 2 години от раздялата им. След няколко месеца, посещение на една театрална постановка отключи поредица от тежки кошмари при Ана, а след това в сесиите ни тя сподели множество травматични спомени от предходната си връзка. Ситуации, в които се е чувствала задушена, ограничена, застрашена и уплашена за живота си, инциденти на насилие, в които се е съмнявала, че ще оцелее. Част от тези спомени бяха умело подтиснати – защитен механизъм, за да се предпази от сблъсъка със собствените си емоции. В продължение на 3 години, (почти цялата й предишна връзка) Ана е била фокусирана върху това да оцелява, без да има време и пространство да страда и приема емоциите си. Този режим на мобилизация е продължил и след края на тази връзка, още по-силно вкопчена в живота и не желаеща да се връща към кошмарът от миналото. Подтиснатите емоции, обаче, я заляха именно когато се бе усетила на сигурно и защитено място в настоящата си връзка, а след това и в терапевтичния процес, където срещна освен пространство да излее болката и страховете си, и спътник, който да я придружи в това нейно самотно до момента пътуване. Това е психотерапията всъщност – вълнуващо пътуване към себе си, грижа, доверие, процес на търсене, признак на смелост и сила. Смелост да надникнем в себе си и да погледнем в иначе добре заметените под килима неизлекувани рани, възможност да открием ресурсите си, да развием или напълно изградим най-важния контакт – контактът със самите себе си. Психотерапията е защитеност, сигурност, доверие, топлота, пространство да бъдем автентични, душевно оголени и болезнено себе си, без притеснение, че можем да бъдем осъдени, дискриминирани или квалифицирани, без цензуриране на мислите и чувствата. Някъде бях прочела, че тангото е едно пътешествие в неизвестното, което изисква сила и същевременно деликатност и внимателност. Този танц от една страна притежава форма, а от друга — няма начало и завършеност. За този танц е важно умението да общуваш със самия себе си, да изразяваш себе си. Тук тангото и психотерапията много си приличат.

Аз бих добавила и един по-екстремен нюанс, облечен в метафора. Психотерапията е като екстремно влакче – първо се спускаш силно надолу и се сблъскваш със страха, а понякога и с болката от брулещия вятър, но знаеш, че само така ще успееш да се изкачиш на високото и пред теб да се открият красиви гледки. А в това пътуване, ненатрапчиво, тихо, но много постоянно, топло и грижовно, някъде там на влакчето, спускащ се надолу заедно с теб… стои терапевта. Да, той не е спасител, но е безценен придружител!

Автор: Даниела Стоева

/психолог/