Хипохондрията е психично разстройство, характеризиращо се с постоянен, неоправдан страх за собственото здраве. Засегнатите са в нестихваща тревога, че имат сериозно заболяване, което все още не е диагностицирано. Те се разглеждат в детайл, търсейки симптомите на това заболяване и приемат всяка (според тях) нередност, независимо колко незначителна e, като симптом на това заболяване. Много често си самовнушават и си приписват симптоми, които всъщност не са клинично проявени при тях.
Понякога ужасяващите мисли утихват за кратко след консултация с лекар или близък, от когото получават уверение, че са напълно здрави, но не след дълго у тях се заражда наново убеждението, че заболяването е останало недиагностицирано и продължава да се развива. Повечето хипохондрици се съмняват в професионалната компетентност на лекарите. Неспособността на специалистите да открият „заболяването“ само подхранва това предубеждение. А предполагаемото от хипохондриците заболяване обикновено е тежко и неизлечимо – най-често рак или друго здравословно усложение със силно завишен риск от летален изход. И макар страдащите от хипохондрия да си „присвояват“ повечето диагнози и симптоми, за които чуят, е важно да се знае, че не го правят умишлено, съзнателно и с цел привличане на внимание. Те наистина изпитват сковаващ ужас и вярват, че имат съответното фатално заболяване.
Симеон е на 33 години, от София, работи като програмист и е наясно, че страда от хипохондрия. Опитва се да използва това си знание за успокояване на тревожните си кризи, но рационалната мисъл в повечето случаи не успява да вземе превес над тревогата и емоциите. Как му се отразява заплахата от смъртоносен нов вирус и как вижда завръщането към нормален начин на живот, Симеон сподели пред списание „СимвоЛичност“.
Началото
Хипохондричното му разстройство се развива преди десетина години, като че ли без конкретна причина. Малко по малко Симеон започва да се притеснява за всяка пъпчица по тялото си, от веднъж спира цигарите и става много по-тревожен.
Собственото му предположение е, че в корена на проблема му е сковаващият страх от смъртта, който го държи буден по цели нощи още от дете.
Признава, че иска да живее, макар списъкът му с цели да се състои предимно от книги, филми, сериали, компютърни игри и социализиране с шепа хора.
Среща само частично разбиране от близките си, които понякога не успяват да скрият умората и раздразнението си от ирационалното поведение на мъжа.
Промяната
Извънредното положение в страната ни настъпва в един от първите дни от новата работа на Симеон. Цялата фирма минава на дистанционна работа, което за него е обекчение на страха от коронавирус, макар да прави адаптацията му към длъжността и колегите по-трудна.
Нивата му на притеснение прерастват в парализиращ страх и той не напуска апартамента си с дни. Въоръжен с маска, ръкавици и очила, той ходи и пазарува от близкия хипермаркет веднъж на една или две седмици и след това изпълнява дълги процедури по дезинфекция в дома си. Оцелява предимно чрез доставки на храна, макар да изпитва ужас и от идеята, че пакетираната навън пратка може да е преносител на вируса.
По време на извънредното положение не се вижда нито веднъж както с приятелката си, така и със своите родители, близки и приятели, връзката мус тях и света е единствено чрез интернет. Казва, че тази мярка е не само заради самия него, но и заради тях – всички изброени имат по един или два рискови фактора в здравния си картон.
Безпокойството му се засилва вечер и нощите често прекарва в мерене на телесна температура и бавно преглъщане с цел преценяване сухотата на гърлото. Една от нощите термометърът показва 36,9 и Симеон гъби съня си. Според него това е твърде близо до 37 градуса и съответно по негово мнение е много голяма вероятността да има коронавирус. Въпросната нощ е петък срещу събота и той решава, че не може да издържи на напрежението и ще поръча мобилен лабораторен екип да го посети в дома му и изследва. За целта обаче трябва да изчака чак до понеделник. Това му се струва като един от най-дългите уикенди в живота му.
В понеделник екипът пристига, прави му бърз тест, който се проявява като отрицателен. За кратко Симеон се успокоява, но още същата вечер се връщат страховете му, вече „обогатени“ от множество информация в интернет, че бързите тестове не отчитат вярно, както и от идеята, че може самите лаборанти, пристигнали от външния свят, да са внесли вируса в дома му.
Така минават мъчителни 3 месеца, докато лека полека обществото се поуспокоява, което отхлабва малко и неговите страхове.
Продължението
Симеон все още не си позволява да мисли за връщане към нормален начин и ритъм на живот. Гневен е на хората, които се държат „безотговорно“ откъм противоепидемични мерки и продължава да излиза и да се вижда с хора само при крайна нужда. С маска не само ходи до магазина, но не я сваля до момента, в който прекрачи прага на дома си.
Наясно е, че има нужда от психотерапия, но счита, че не може да задели средства да я плаща, защото има редица лекарства и изследвания, за които са му нужни наличните финансови ресурси.
Надява се той и близките му да не се срещат с вируса и да не бъде принуден да се завърне към работата в офис в обозримо бъдеще. За далечни планове не смее да помисля, като засега се опитва да бори тревожността си ден за ден.
Автор: Виктория Викторова
/маркетинг специалист/