Пристъпите на паника са изпитване на непреодолим страх и поява на вегетативна симптоматика – сухота в устата, сърцебиене, усещане за задух, стягане в гърдите, замаяност, изтръпване на крайниците, подкосяване на краката, потене и т.н.
Тези симптоми се асоциират с изпитвания от организма стрес и се дефинира като реакция “борба или бягство”. Когато е налице обезпокоителна, силна емоция и поява на интензивни телесни симптоми, вниманието е тясно фокусирано върху източника до такава степен, че е напълно невъзприемчиво към друга информация.
Страхът надделява над здравия разум и завладява цялата психика на човека. В мислите на човека опасността на ситуацията е преувеличена, а способността за контрол над нея – минимизирани. Това активира поведението бягство. Това е най-важният механизъм, от гледна точка на оцеляването, който е заложен във веригата на нашия мозък.
Ако тревожността не се появяваше при наличие на опасност, ние със сигурност бихме загинали. Тревожността ни предупреждава за опасността и така увеличава вероятността да я избегнем. Ако стимулът е преодолим, тогава страха се трансформира в гняв, активност и действие. Ако организма не успее да се ориентира или не разполага с достатъчно информация, тогава настъпва реакция на вцепенение и шок.
Някои хора изпитват неадекватно ниво на тревожност спрямо опасността на ситуацията или изпитват тревожност, независимо че се намират в относително безопасна ситуация. Например: излизане пред публика, общуване с приятели или колеги, запознаване с нови хора, започване на нова работа и т.н. Проблемите с тревожността могат да бъдат описани като фалшиви тревоги, които са твърде чести, твърде силни или твърде продължителни. Организмът е в стрес. Често повтарящите се такива състояния с времето дават сериозни отражения върху здравето и върху самоуважението, и в крайна сметка върху цялостното благополучие.
Основните емоции, които се идентифицират по време на паническите пристъпи са силна тревога, страх и ужас. Появяват се мисли като: „Губя контрол!”, „Ще полудея!”, „Ще припадна!”, „Ще се изложа!“, „Нещо лошо става с мен!“, „Умирам!“. Това кара хората да развиват възможно най-лошите сценарии в главите си и да се чувстват безпомощни, опитвайки се да избягват ситуациите, в които са настъпили паническите атаки. Давайки си сметка, че при тези пристъпи са изпитали силен, необоснован и неконтролируем страх, хората започват да се страхуват от самия страх и да се безпокоят от бъдещи пристъпи.
Много често човек даже не осъзнава, че се страхува. Още повече, че в днешно време съществува своеобразно табу върху откритото обявяване на страховете ни. Поради това ние сме формирани да развиваме редица стратегии за прикриване на страха. До степен, че успешно и категорично го скриваме и от самите себе си. Така започваме да имаме илюзията, че можем да контролираме живота си. Единственият предател в това отношение най-неочаквано се оказва тялото ни. Само то, независимо от грижите, които полагаме за него, в определени моменти, на пръв поглед без основателна причина, дава сигнали, че сме в опасност. Такъв сигнал, който няма как да бъде подминат или потиснат, е пристъпът на паника.
Разбира се, невротичният страх има своята предистория. Изоставяне в ранните фази в детството /например, когато майката страда от постродилна депресия и не обгрижва емоционално своето бебе, макар да го храни и преоблича/ води до натрупване на адреналин, което се закодира в тялото и асоциира в по-късна възраст усамотяването с изоставяне и повишава тревожността. Подобен опит може да се случи още в много ранна детска възраст и да се подкрепи във времето от възпитанието и средата чрез отхвърляне, забрани и прекалено критикуване, по-малко утвърждаване или липса на такова, строго авторитарно възпитание, стремеж към перфекционизъм и т.н. Детето реагира на критиката не рационално, а с тялото си.
Често, когато питам клиентите си за какво са били хвалени и поощрявани в детството си от родителите, те се затрудняват да отговорят или изброяват няколко неща. Затова пък списъкът с критиките е застрашително дълъг. Изрази като: “Добрите деца не правят така!”, “Ти си лош”, “Брат ти/сестра ти се справя по-добре”, “Нищо не правиш както трябва, дай аз!”, “Можеш още по-добре!”. Тези изрази формират ниско самочувствие и липса на увереност, че мога да се справя. В основата на ирационалният страх е “аз не съм достатъчно добър/умен, ще се изложа…“. Човек свиква да живее според това, какво другите очакват от него, а не спрямо своите потребности и желания. От една страна са високите изисквания на средата, а от друга липсата на позитивен опит и емоционално травматични преживявания от миналото. Това формира реакция от тревожност до парализиращ страх при всяка нова ситуация или навлизане в нов етап от живота. Когато няма стабилен вътрешен Аз, се поражда невротичен страх от атака и светът се възприема като опасно място.
Обикновено паническото разстройство се отключва при значими промени или преходи в живота. Те са много индивидуални като преживяване, но най-често срещани са женитба, развод, раздяла, смяна на местоживеенето и работата, тежки междуличностни конфликти в семейството, болест или смърт на близък, аборт, преживяна катастрофа и т.н. Като цяло опитът показва, че хората обикновено преминават през тези проблеми и едва след като те са почти зад гърба им, се появяват пристъпите на паника.
Статистиката показва, че най общо 15 на всеки 1000 души развиват паническо разстройство в даден период от живота си.
Терапевтичните подходи за справянето с паническите пристъпи са два – медикаментозни и психологични. Опитът показва, че медикаментозното лечение на паническото разстройство е ефективно средно в около 30 – 50% от случаите, а психотерапията е ефективна в около 90% от случаите. От съществено значение за справянето с паническото разстройство е навременното откриване на проблема и започване на терапия преди поведението на избягване и фаталистичните мисли да станат обичаен начин на живот.
Психотерапевтичната работа е насочена към приемане на преживяванията и чувствата, анализ на дефицитите в поведението и вътрешния критик. Въздейства се върху мисловните схеми, които провокират емоционални реакции и поведения на избягване или се провокира изправяне пред страховете, а това води до промяна в емоционалното състояние и поведение. Необходимо е терапевтична работа по посока опознаване на себе си, развиване на самочувствие и самоуважение и усвояване методи за релаксация и заземяване на тялото – биоенергийно дишане, коремно дишане, визуализации, медитации и др.
Когато се разболяваме, ние вдигаме ръце от бъдещето и го оставяме настрани за известно време. Настъпва пауза, време да си поемем дъх и да се свържем със себе си, да си спомним кои сме всъщност, от какво имаме нужда и как да продължим.
Автор: Надежда Дженева
/неорайхиански телесно ориентиран терапевт/