×

Новини

„Знаех си, че така ще стане“ (Мислите ни – враг или приятел)

Някога замисляли ли сте се върху изречението – „Знаех си, че така ще стане“?

Обикновено то идва след дълго премисляне на дадена ситуация, приготвяйки се за най-лошия изход от нея. Докато накрая той наистина просто не се стовари върху вас. Прехвърляли сте милиони варианти и ситуации за вероятния изход, опитвайки се с дни наред да обмислите решения, подходящи за най-безболезненото излизане от нея, а накрая все пак ситуацията просто се случва? Дали с тази подготовка за най-лошия изход ние всъщност не го предизвикваме, дали непрекъснатото обмисляне и с прехвърлянето на дадена ситуация в мислите си, ние не действаме за нейното предизвикване, без да го осъзнаваме? Дали от желание да се предпазим от болката, ние не превръщаме мислите си в рутина, а от там – просто се уморяваме и почваме несъзнателно да действаме в посока за предизвикване на ситуацията? Така накрая с облекчение можем да въздъхнем:
„Знаех си, че така ще стане“. Отдъхваме си, защото всичко вече е приключило.

Натрапливите мисли, това са мисли, които връхлитат съзнанието ни и не могат да бъдат контролирани. Те непрекъснато се повтарят и повтарят… Те са притесняващи, а понякога дори са страшни. Хората, страдащи от натрапливи мисли, често са параноични, плашливи и затворени в себе си. Нервността е неотлъчна част от живота на тези хора. Те не могат да спят добре, нито да мечтаят. Всеки опит за замяна на натрапчивата мисъл, води до връхлитането на друга такава. Тези хора често прибягват до злоупотреба с алкохол или други упойващи вещества, с единствената цел, временно да избягат от реалността и да заглушат натрапливите си мисли.

Такъв бе и случаят на Бети. За поредна вечер точно в осем часа, тя седеше готова, в очакване на обаждането. Обаждане, което закъсняваше. Тя седеше, нервно повтаряйки си: „Ето пак е отишъл някъде без мене и е забравил да ми се обади. Знам си аз, забравил ме е!“

Не след дълго се появява обаждането. От другата страна на линията се чува приповдигнат глас, който поздравява.

– Къде си? – попита Бети.

– Гледам футбол с момчетата. – отговори мъжът.

След този отговор Бети затвори телефона с изречението: „Знаех си, че така ще стане!“

Бети бе млада самотна майка, борила се сама, далеч от всичко познато и далеч от близките й хора. Този начин на живот я бе принудил да се привързва нездравословно към всички хора и връзки, които имаше в живота си. Бети бе спряла да мечтае и да се радва на живота, тя бе прекалено заета да планира: финанси, време, работа, училища и всички останали съпътстващи изненади на самотната майка. Усмивката се появяваше на лицето на Бети, само когато тя се впуснеше в нова връзка, с надеждата че най-после някой ще се погрижи за нея, ще я закриля и разбира. Но това обикновено водеше до задушаващи отношения и тя много често чакаше обаждане сама до телефона. Бети винаги бе готова на време, без дори да е сигурна дали тази вечер ще се видят или не. Още от първия ден на връзката си, тя очакваше пълна отдаденост и преданост – такава, каквато тя самата предлагаше, без изобщо да се замисля дали това е редно.

С появата на новата връзка в живота й, не след дълго, отново започнаха да се засилват и натрапливите мисли. Те не спираха, не и даваха покой нито за миг.

„Дали е само мой? А ако ме остави? Къде ли е сега? Дали ме лъже, възползва ли се от мен?…“ и това бяха само малка част от тези неспиращи въпроси. Липсата на сигурност я правеше все по параноична и невротична.

С напредването на връзката, страхът ставаше все по-голям, а мислите – все по-мрачни. Бети имаше прекрасен мъж до себе си, хубава работа, успешен син, но нищо от това не можеше да я зарадва, защото тя беше потънала в мислите си, живееше в света на очакването. Бети живееше в света на миналото, помнейки го с болка и в очакване на неясното бъдеще, без изобщо да забелязва какво всъщност има в настоящето.

Случаят на Бети е един от многото подобни, които са свързани с натрапливите мисли. Тя бе преминала през много трудности в миналото и се беше научила да не се доверява на никого. Вече бе започнала да се съмнява дори в собствените си избори, заради страха от неизвестното и неясното бъдеще, които бяха извън нейния контрол. Натрапливите мисли често водят до неудържимото желание за контрол – ако не контролираш случващото се, то няма да се получи. Това от своя страна е много труден и изморителен процес, той запълва изцяло съзнанието ни с негативни мисли, резервни планове за действия, варианти за възможен провал… И така всеки ден, всяка нощ, всеки час. Това може напълно да лиши една личност от живота й тук и сега, от радостта, от насладата и ежедневните радости.

Стартът на лечението на Бети не беше лесен, тъй като тя трябваше да успее да не контролира или планира поне за час. За това време тя трябваше да бъде тук и сега. Една от терапиите, които помогнаха на Бети бе фокусираната към решения кратка терапия или въпросът „Чудо”. Бети трябваше да помисли какво би правила, ако нямаше толкова много отговорности и можеше просто да си позволи всичкото време, което иска. Тя бе забравила за нещата, които обичаше да прави, защото те винаги оставаха за по нататък – сега няма време или сега няма възможност, може би, но по нататък…

Фокусираната към решения кратка терапия се базира на индивидуален подход към всеки, като основното, което се случва е това, че клиента и терапевта се насърчават заедно да търсят решението за проблема. Това е една теория на възможностите, при която съдейства въпросът „Чудо” или „Какво би прави/ла, ако се събудиш утре без този „проблем“?

Постепенно Бети се научи да приема негативните мисли като нещо нормално и да пренебрегва голяма част от тях, с лекота и дори с ирония. С промяната на нагласата и на мисленето си, Бети стана уверена, независима и изключително позитивна.

Нейното минало се бе превърнало в „доброто старо време.“, а бъдещето – в „ще видим какво ще стане“.

Промяната на нагласата и мисленето е един много дълъг и труден процес, но най-трудно е самото започване. Ако всеки от нас успее да зададе неговия въпрос „Чудо“, процесът вероятно би започнал от само себе си. Повечето от хората, с които се срещам и работя, се страхуват и срамуват от своите натрапливи мисли. Това ги кара да влагат още повече усилия, за да впечатлят околните, търсейки одобрение и грижа от тях, а не от самите себе си. Това обаче често само влошава ситуацията.

Аз апелирам за фокусиране на личността към себе си и към нещата, които обичаме. Така стъпка по стъпка намираме себе си…

 

Автор: Йонка Славова

/психолог, консултант по фокусирана към решения кратка терапия/