ВЪРХУ ПРИМЕР ОТ НАЦИОНАЛНАТА ПРОГРАМА ЗА СОЦИАЛНА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА АДАПТАЦИЯ НА ДВОЙКИ С РЕПРОДУКТИВНИ НАРУШЕНИЯ НА ФОНДАЦИЯ „ИСКАМ БЕБЕ”
В България броят на родените деца намалява с всяка изминала година. Свидетели сме на рязко намаляване в броя на семействата, които искат да родят и отгледат децата си тук. Това се случва на фона на стряскащи новини за демографска криза и сензационни заглавия за изчезване на нацията ни. Не само икономическите показатели обаче са предпоставка да говорим за ниски стойности в демографско отношение, но трябва да обърнем внимание и на друг важен за обществото проблем: увеличаващият се брой на двойките и семействата, които не могат да имат свое биологично дете без употребата на асистиращи репродукцията методи. Това е тема, приоритетно разработвана от медицината, което поставя друг неин аспект в сянка – психологическият. Важно е клиничното медикализиране да бъде съчетано с адекватна психологическа грижа.
Психологическата помощ и консултирането могат да помогнат за по-лесното преодоляване на потенциално травматични ситуации в живота, като в конкретния контекст това се случва по време на лечението на безплодие.
Психологът от Великобритания Кейт Браян (Brian, 2009) описва психологическото консултиране, като говори и за пост-лечебно такова. Според нея има доста клиники, които могат да предложат насрочване на среща след неуспешен опит, за да бъдат обсъдени причините и проблемите, както и да се направи план за бъдещо лечение. Понякога обаче пациентите не желаят да бъдат консултирани на този етап, като причините са различни – не желаят да правят повече опити, не могат да си позволят да продължат или искат да опитат в друга клиника. Често емоционалната ангажираност на жената или двойката е твърде силна, за да бъде поставян въпросът така непосредствено след проведения опит. Според становището на доц. Станка Христова, възможно е нежеланието им да се основава на това, че:
„Голяма част от най-често използваните репродуктивни технологии нямат терапевтичен ефект в собствения смисъл на думата, тъй като не лекуват безплодието, а решават психологически проблеми на брачната двойка.“ (Христова 1999: 166)
Това прави наложителна работата с психолог-специалист по проблемите на репродуктивната медицина, който да бъде медиатор между пациентите, преживяващи ситуацията на безпомощност и често пъти отчаяние, и медицинските процедури, от друга страна, които изглеждат единственото решение, за да имат биологично дете. Именно спецификата на работата с жени и двойки с репродуктивни проблеми повдига въпроса кое отличава тези психолози от останалите, чиято практика не включва работа с този вид пациенти. Ето коя е ключовата характеристика за психолога и терапевт Ани Коцева, която участва в програмата за психологическа подкрепа, разработена от фондация „Искам бебе”:
„Това, което за мен беше важно да разбера и да осъзная, започвайки да работя с двойки с репродуктивни проблеми, е дълбоката интимност, която е плашеща. Плашеща за двойките да допуснат друг човек до дълбоката интимност на проблема, защото той засяга не само конкретната двойка. Те са изразители на поколенията на своя род, всеки един от тях е изразител на поколения от своя род…” [1]
За Коцева е важна интимността, породена от това, че проблемът засяга не просто двойката, а семейството, рода. Под „интимност” следва да се разбира личното преживяване на проблема, а родовата памет е метафора, изразяваща семейната памет, предавана през поколенията. Идеята за продължение на родовата памет, за наследството и наследяването тук е заложена особено дълбоко и тъкмо затова кризата, която липсата на наследник носи, поражда и дълбок психологически проблем. Решаването му изисква продължителна психологическа и терапевтична работа.
Многоаспектността и включеността на различни представители на рода – майка, баща, сестри, братя и по-далечни роднини, които са в очакване на наследника, който да продължи паметта и името на фамилията и с това също оказват натиск в посока по-скорошното му раждане, налага работа със специалист, тъй като проблемът не е само в двойката, а се преживява заедно с членовете на разширеното семейство.
Много е важен усетът за границата, тъй като проблемът действително е свързан с допускането на друг човек, който е външен, далечен, не принадлежи на рода и семейството. Този човек именно ще бъде носител на една по думите на психолога „интимна” тайна. Той ще бъде избран да сподели част от тежестта на срама и вината, които както става ясно от интервютата са неизменни „спътници” на жените или на двойките. Проблемът на безплодието не е личен проблем. Той е семеен и родов. Излиза дори извън границите на двамата партньори и въвлича много други лица, които споделят с тях, съпреживяват, състрадават, подкрепят, очакват. Обяснението на друг психолог на фондацията се свежда до емоционалната основа на психологическата работа. Според психолога Ралица Маринова[2]:
„Невъзможността по естествен път едно семейство да има дете води до необходимост от психологическа подкрепа. Клиентите не се чувстват достатъчно пълноценни, изпитват чувства на вина, срам и наказаност от „природата и бог“, сякаш трябва да изкупват нечий грехове собствени или на членове от разширеното семейство.”
Тя вижда нуждата от срещи със специалист като резултат от загубата на пълноценност. Представата за възможността да станат майка/ баща се е проблематизирала и е довела до криза във възприемането им като такива. Те са загубили усещането си за пълнота и ценност.
Чувствата на вина и наказаност са много често срещани. Интерес представлява последователността, в която ги поставя Маринова: вина и последваща наказаност, т.е. жената се чувства виновна за грехове, които носи тя или член(ове) на разширеното й семейство, но тя е тази, която е посочена и избрана да ги изкупи. Онова, което е фундаментално в тези пасажи е именно родовата обвързаност и наследеност. Изкупуването на грехове на семейството, за което споменава Маринова е същата онази плашещо дълбока интимност, която е усетила Коцева, защото всички те са „изразители на поколенията на своя род ”. Така и в двете интервюта психоложките говорят за една и съща причина, но я интерпретират по различен начин. Чувството за вина се дължи от една страна на вината, за извършени родови прегрешения, а от друга страна– вината, че не може да осигури наследник на същия този род. Това е вина, която е свързана с членовете на семейството, но не трябва да се пропуска, че остава и една вина, която също има нужда от психологическа работа и това е тази, която изпитва жената сама по себе си тъкмо като такава. Тъй като не може да реализира себе си като майка, с което да се самоосъществи като пълноценна (по думите на Маринова).
Как работят психологическите подходи в България? У нас през месец ноември 2007 година във Варна стартира „Национална програма за социална и психологическа адаптация на двойки с репродуктивни нарушения“. Изготвена е от експерти на фондация „Искам бебе”, работещи в сферата на репродуктивното здраве: клинични психолози, АГ-специалисти, експерти от неправителствения сектор, работещи в сферата на осиновяването и пациенти с безплодие. За координатор на проекта и супервизията е избрана доц. д-р. Маргарита Станкова – психолог и преподавател в „Нов български университет”. Проектът е напълно нов за България, тъй като до този момент не е била установена практика на пациентите да се предлага професионална психологическа помощ при лечение на безплодието. Основната цел на проекта е:
„Да се постигне подобряване качеството на живота чрез преодоляването на стреса и укрепване на емоционалното състояние на двойки, преминаващи през циклите за лечение на безплодието.“[3]
От фондацията определят ролята на психологическия фактор при възникване на безплодието като решаваща и до голяма степен предопределяща изхода от лечението. Успешността на зачеването е свързана не само със състоянието на репродуктивната система, но до голяма степен се повлиява и от психическото състояние, т.е. съществува много пряка връзка между психика и тяло.
Националната програма на фондацията се опира на популярния модел на преживяване на скръбта, разработен от швейцарския психолог Елизабет Кюблер-Рос, която отчита следните стадии на емоционални реакции при безплодие при жени с репродуктивни затруднения: стадий на отрицание, стадий на гняв, на загриженост и вина, стадий на депресия, стадий на скръб и приемане, като отбелязват, че преминаването през тези стадии не е последователно. Изследването на този проблем е възможност и предизвикателство за всеки един изследовател, тъй като той е едновременно индивидуално преживяван, но и колективно присъстващ в медицинската практика, а и не само. По тази причина в англоезичната литература има голям брой книги, писани от жени, които са преминали някои успешно, а други – неуспешно няколко ин витро цикъла и решават да споделят преживяното пишейки за него. Всяка има намерението да сподели с другите своя опит и да разкаже как е преминала през този период. Това също е форма на психологическа подкрепа за останалите, която обаче у нас не е разпространена, поради възприемането на проблема като тема табу.
Връзката „ум-тяло” или влиянието на емоциите и различни психологически травми, както и нерешени емоционални проблеми в детството имат значение спрямо успешността на асистираните репродуктивни технологии. В тази връзка е важно преди започване на лечението двойката да опита да разреши психоемоционалните си конфликти, което повишава шансовете за успешна бременност. По време на терапията се разглежда връзката „стрес-безплодие-стрес“, с други думи дали безплодието е резултат от все още провокираща стрес и безпокойство минала травма или самият репродуктивен проблем причинява стрес като следствие. Това прави ролята на психологическата консултация, груповата терапия и като цяло различните немедицински подходи при лечение на безплодието важни и необходими.
Все още обаче не са събрани данни, които в действителност да доказват, че психологическото консултиране оказва пряко въздействие върху изхода от лечението и още повече, че повишава процента на зачеване и броя родени деца. По-скоро би могло да се говори за непряка връзка между терапиите за психологическа подкрепа и резултатите. Тя се изразява в отслабване влиянието на негативните чувства, занижената самооценка и работа по повишаването на увереността в себе си чрез акцентиране върху постижения в други области на живота. Като цяло целта е създаване на ефект на възстановено спокойствие и връщане към нормалния психически баланс чрез понижаване на напрежението в двойката и у партньорите по отделно.
Как всъщност работи груповата терапия? С оглед на това, че групата представлява една съвкупност от хора с общ проблем и специалист, които си взаимодействат за постигане на интензивно личностно самопознание и в последствие до преодоляване на проблемите. В описанието на проекта за психологическа подкрепа се казва, че в процеса на групова работа при жени с проблемно забременяване се създава подходяща атмосфера за всички участници – среда на доверие и откровеност, която подпомага споделянето на преживените чувства, емоции и страхове. Груповата общност осигурява защитено пространство за спонтанност, в което членовете й получават разбиране, подкрепа и усещане за съпричастност. Това до голяма степен подпомага процеса на преодоляване на собствените страхове и тревоги. Фокусирането около общ за всички проблем и споделянето на различен жизнен опит дава други алтернативи и гледни точки за решаването му. Това е предпоставка за нови и по-успешни стратегии за справяне. Споделянето в група дава възможност на участниците да разберат, че подобни преживявания са нормална човешка реакция и не са изолиран случай, а могат да споделят знанието си с други. Това като цяло позволява да се намали усещането за тревожност, което е характерно за тези случаи. Групата прави достъпни нови форми на мислене и стимулира преориентация на личността от фокусиране върху проблема към неговото решение.
Комплексността на работата в групите се постига чрез съвместна работа на психолозите и специалистите по репродуктивна медицина, тъй като последните имат най-близък контакт с пациентите. Целта е да бъде постигната хармонична връзка между медицинските манипулации и психологическата подкрепа, т.е. пациентът да приеме психологическата помощ като част от общото лечение. Именно включването на психологическото осмисляне на проблема е ключово за подобряването на здравословното състояние в неговата цялост.
В началото и края на всяка група се правят стандартизирани тестове за определяне на входни и изходни нива на някои показатели, свързани с емоционалното състояние на участващите пациенти. След края на терапията се прави анализ на промените, свързани с понижаване нивото на стрес, тревожност, стабилизиране на емоционалното състояние на посещаващите курса. Тоест прави се оценка на резултатите от психологическата работа.
Важно е да се отбележи, че връзката между участниците в лечението: лекар, консултант по психологическа подкрепа и пациентите, е изключително стабилна и интензивна, дори и след успешното приключване на лечението. Чувството на споделеност и съпреживяване на проблема от страна на лекаря и емоционалната емпатия, която неизбежно е част от връзката, стоят в основата на отношенията между тях и са важен фактор за изхода от лечението, тъй като те пораждат чувство на взаимно доверие, а доверието в лекуващия лекар и вярата в споделената отговорност и желанието за успешен резултат от лечението са общата задача пред всички участници в дългия процес по решаване на проблема. Ето какъв е той за психолога Ралица Маринова:
„Винаги става въпрос за смисъла на живота, за смисъла да останат заедно, за дълг, които не могат да изпълнят или губят вяра, че ще успеят. Това са много лични, интимни, вътрешни преживявания на всяка личност, дълбоко в страховете, което изисква търпение и неизчерпаем вътрешен ресурс от страна на всяка личност. Често двойките спират да общуват и това според мен е сериозен проблем. И мъжете и жените се опитват да моделират поведението си според ситуацията, обстоятелствата, хората, с които общуват, дори по между си. Опитват се да предвидят, да предполагат, което води до борба с появата на натрапливи мисли и нереалистични очаквания.”
Проблемът според психолога действително засяга същността на човека и неговата екзистенциалност, тъй като е проблематизиран смисълът на живота. Именно за това в хода на терапевтичната работа се говори за всички онези други форми на реализация на жените, в които те са вложили част себе си, също толкова важна, колкото и възприемането им като бъдещи майки. Професионалната реализация тук е от ключово значение, защото има компенсаторен ефект. Тя е тази, която трябва да запълни липсата на друга, приемана за предзададена, с което сякаш се гарантира случването й в определен момент. Целта несъмнено е да се измести фокусът от отсъствието на една реализация с друга. Как е възможно това компенсиране и как пациентите търсят себе си, за да преодолеят кризата?
Потвърждение на психологическата нужда, която жените изпитват по пътя към желаното дете да говорят за проблемите си и да стигнат до общи изводи и решения, е книгата на фондация „Искам бебе“-„Срещите със себе си“. В нея психолози на фондацията споделят опита и впечатленията си от работата в тези терапевтични групи. Те са описани като изключително стабилни социални образувания. Тяхното основаване на общ, споделен, индивидуално и колективно преживяван процес на лична „борба“, мотивиран и поддържан от професионален психолог, който оказва подкрепа в рамките на групата и провежда индивидуални консултации при нужда, ги изгражда като изключително близки по между си, като „сестри по съдба“, които си дават съвети, обсъждат работата на лекари, разменят си лекарства и пр. Както казва един от психолозите на фондацията:
„Групата предоставя възможност за развитие на такъв тип отношения – толерантност към другите, решаване на междуличностните конфликти, способност да не се съди, чувство на разбиране и приемане.“ (Велчева 2012: 66)
Част от темите, които се обсъждат са: „Партньорство“; „Вината“; „Как поддържаме вярата и до колко нещата зависят от нас“; „Нашите лични постижения“; „Нашите лични постижения като взаимоотношения с партньора”; „Отношенията с роднините”; „Подхода към проблема в ежедневието и общуването с околните”, „Роднините – какво и колко споделяме с тях“, „Символи и Вяра“. Като се поставя акцент, че:
„Този вид терапевтични групи са много ценни, защото са групи за взаимопомощ. Тези групи работят на принципа на споделянето, там чуваш и си чут, разбираш и си разбран, мислиш за себе си като част от цялото и другите мислят за теб. Всяка от жените е обогатила останалите със своя житейски опит и опита, който има в борбата с репродуктивните проблеми. Нашата Група създаде и генерира своя енергия, от която всеки си взе колкото му е нужно, за да продължи напред.“ (Велчева 2012: 62)
Тонът на всички описания на същността и работата на групите е идентичен с този в използвания цитат. Посланието, което е заложено насочва към споделеност, единство в борбата с проблема и сплотеност. Употребата на главна буква в цитата насочва към придаване на особена значимост на тази социална общност. Тя функционира като жив организъм, който „живее“ чрез участничките в групата и емоционалните състояния задават ритъма й. За това свидетелства едно от описанията за промяна в графика и честотата на провеждането на срещите от веднъж на две седмици, на веднъж на три седмици, което рязко и негативно е повлияло на поддържането на емоционалния баланс на участничките.
За ролята на групата ясно дава информация следният цитат:
„Групата е изправена пред житейски истории, опит и различни начини на справяне с проблемите. Сред членовете на тази група би могло да има хора, които са имали подобен проблем и са намерили успешен начин за преодоляването му. Това дава надежда на останалите, че могат да променят собствения си живот. Членовете на групата са мощен източник на надежда в терапевтичната промяна на другите участници.“ (Велчева 2012: 64)
Самото формиране на група като терапевтична такава вече носи в себе си идеята за колективно справяне с проблем. Ролята на групата в този контекст се възприема и налага като средство за социално справяне с медицински проблем. Относно целите на груповата терапия може да се каже, че тя е основана на груповата динамика, която е съвкупност от междуличностни качества и споделеност. В групата другите хора са подкрепата, огледалото, в което се отразява всяка история. Тоест самопознанието, рефлексивното обръщане към себе си и осмислянето на собствения проблем през този на другия, изгражда стратегия за справяне на отделния преживяващ го.
Колективното „обръщане към себе си“ е онзи ключов елемент, който позволява задаването на въпроси като „мога ли да се справя с това“, „ще бъда ли добра майка“, „наистина ли го искам“, „готова ли съм“, да получат отговор, който да не е повлиян от характерното за всекидневието социално говорене, което пита „докъде стигнахте с бебето?“ или „още ли не идва? „Тоест „обръщането към себе си” има за цел жената да изясни мотивите за бъдещото си майчинство за себе си, а не да бъдат ангажирани със социалните очаквания. Тази разширеност на семейството, когато са включени роднини, приятели, близки, колеги засилва обезпокоителния ефект от липсата на дете и кризата на безплодието засяга самооценката на двойката – заедно и по отделно.
„Невъзможността за зачеване на дете атакува самооценката като мъж/ жена, сексуалната идентичност, съпружеските отношения, дълга към собствените родители за продължение на рода, социалната роля на двойката сред връстници.“ (Велчева 2012: 20)
Ролята на детето за семейството е като естествен резултат от отношенията между партньорите. То е чакано не само от тях, но и от баби, дядовци, лели и други, които се чувстват все още неизпълнили ролите си на такива. Именно тези колективни очаквания изграждат образа на детето, идеализирайки го и придавайки му значимата роля на същество, което придава смисъл на целия живот.
Другата причина, която мотивира създаването на поколение е призивът да „оставим нещо след нас“ и да бъде осигурен наследник, който да продължи семейната история. Сама по себе си тази фраза е добила изключителна популярност в обществото. Като цяло невъзможността да се „остави нещо“ се преживява като криза и засяга както отношенията вътре в двойката, като може или да ги сближи или да ги отдалечи и отчужди един от друг, така и отношенията със социалното обкръжение. За това свидетелстват случаите на изолация, дистанциране от семейство и приятели, както и избягване на присъствието и комуникацията с бременни, малки деца и бебета. Тези реакции са резултат от това, че „желаното дете се преживява като психологически присъстващо, но физически отсъстващо“ (Срещите със себе си: 20). Детето присъства като цел и намерение, като желан резултат от провежданото лечение, но на практика то отсъства от живота на двойката и това несъответствие между желаното семейно състояние и действителното се преживява като страдание. Това усещане е резултат от осъзнаването на невъзможността да бъдат изпълнени обществените норми за „нормален“ семеен статус. Както казва един от психолозите в книгата на фондацията:
„У всяко едно човешко същество има естествен стремеж към социално съизмерване. Един от основните критерии, по които го правим, е семейството, това, в което порастваме и това, което създаваме. Доброто семейство е признак за социално справяне, социална принадлежност и добра адаптивност. Разбира се, като обществена норма стои изискването една двойка да постигне добрия семеен модел със създаването на дете или деца. Съвсем разбираемо безплодието разклаща тази относителна принадлежност към социалните норми и носи висока фрустрираност, която от своя страна поражда като реакция силни чувства на гняв, завист, омраза.“ (Велчева 2012: 36)
За да бъдат изследвани социалните реакции към безплодието, трябва да бъдат посочени реакциите на отделния човек и по какъв начин тя или той започва да възприема себе си, как се променя самооценката и Аз-образът на човек, срещнал проблема на безплодието. Ето как описва това един от психолозите на фондация „Искам бебе“:
“Установяването на репродуктивен проблем е разтърсваща новина. Обикновено, “научаването” или “същинското осъзнаване” с неговите емоционални аспекти се случва след като двойката дълго време “тайничко” предполага за наличието му, но не е посмяла да го постави на рационална основа, или е отказвала да го признае като реално съществуващ проблем. Едва след като са потърсили медицинска помощ, повечето двойки се сблъскват и с един от “най-страшните” емоционални моменти, в който се потвърждават страховете и опасенията им, че пътя към желаната бременност няма да е лек. В момента, когато човек научи за вероятността да е с репродуктивни затруднения, неговия свят се променя. Той е изплашен, шокиран, негодуващ, защо именно на него се случва това. Заливат го хиляди мисли и въпроси как се е стигнало до подобно състояние, има ли виновни и къде е сгрешил.“ (Велчева 2012: 83)
Реакцията е израз на гняв, отказ да се приеме ситуацията, тъй като тя означава, че човек „не може“, „не е като другите“, „не е такъв, какъвто си е мислел до този момент, че е“, а именно фертилен, способен да създаде поколение. Оттам и чувството за вина за допусната грешка, като второто е особено характерно за жените, които упорито търсят свое прегрешение в миналото, за да оправдаят случващото им се.
Проблемът безплодие далеч надхвърля медицинското знание и диагноза. Той има своите важни социални и психологически аспекти, които не могат да бъдат пренебрегнати и сведени единствено до процедури и лечение на тялото. Страхът от неразбиране, от това, че останалите няма да проявят нужната съпричастност, че няма да реагират по начин, който е търсеният и очакваният, поражда изолация. Силата на прокреационното желание от своя страна е задала усещането за вина, а обществените стереотипи по отношение на стерилитета са го подсилили, с което чувството за непълноценност се превръща в стигматизиращо. Това поражда необходимостта от работа, която да бъде приоритетно насочена към тези уязвими групи. В тази връзка, у нас съществува Българската асоциация по репродуктивна психология, която на своя сайт е заявила, че е „първото професионално сдружение на специалисти в областта на психологията на репродуктивното здраве. Асоциацията работи за развитието и усъвършенстването на психологичната теория и практика в областта на репродуктивното здраве.”[4] Асоциацията е насочила вниманието си върху работата по психичното здраве на хората с репродуктивни проблеми, използващи асистирани репродуктивни технологии, което показва действителната нужда от развиването на специализирани звена, които да работят по проблема.
[1] Цитатът е от интервю, проведено лично с Коцева през август 2015 г. в София.
[2] Цитатът е от интервю, проведено с Маринова през август 2015 г.
[3] Национална програма за социална и психологическа адаптация на двойки с репродуктивни нарушения: http://iskambebe.bg/(Последно влизане 19.06.2017)
[4] Българската Асоциация по Репродуктивна Психология
Автор: Атанаска Маджарова
/спциалност Социологическа диагностика на съвременността/
Използвана литература:
Асенова, А. 2011. Сурогатно майчинство – нови идентичности в ерата на модерните биотехнологии. В: Кънева, В. 2011. Автономия и биоетика. Студии. 2 част. София: Критика и хуманизъм
Асенова, А. 2007. Морални проблеми при оплождане ин витро. Непубликуван дисертационен труд
Бенхабиб, Ш. 2001. Ситуиране на Аз-а. Родов пол, общност и постмодернизъм в съвременната епоха. София: Критика и хуманизъм
Бурдийо, П. 2005. Ритуалите на институиране В: Политическите залози на логиките на именуване: две статии на Пиер Бурдийо В: Социологически проблеми 3-4
Велчева, Р. (съст.) 2012. Сборник с резултати от Национална програма за социална и психологическа адаптация на двойки с репродуктивни проблеми (2008-2011). София: АБ Дизайн Груп
Димитрова, И. Заслужаващият родителство гражданин: вложение и въздаване. В: Критика и хуманизъм, бр. 22, 2/2015
Жекова, В. 2002. Социални норми и традиции в репродуктивното поведение на българите през втората половина на XX век, София: АИ „Проф. Марин Дринов”
Коцева, Т. 2006. Демографията: между социалната научност и биополитеческите употреби. В: Социологически проблеми, 1-2, 140-157
Коцева, Т., И. Тодорова. 2005. Социалното конструиране на безплодието в българското общество. В: Социологически проблеми, 3–4, 215-243
Коцева, Т. 2005. Игра на изкуственото с природното. В: Алтера. Пол, език, култура, бр. 9
Панайотова, Ю. 2005. Чие е това дете? Новите репродуктивни технологии и понятията за семейство и родител. В: Алтера. Пол, език, култура, бр. 9
Проданов, В. 1988. Биоетика. София: Наука и изкуство
Проданов, В. 1986. Етиката и ценността на човешкия живот. София: Народна младеж
Стаменов, Г. 2008. Надеждата за дете, София: АВ Дизайн Груп
Христова, С. 1999. От Франкенщайн до Доли. Морал и изкуствена прокреация. ИК Христо Ботев
Христова, С. 2015. Етически измерения на биотехнологичните неравенства В: Етика и развитие: Българският контекст. Сборник студии (Авторски колектив). Велико Търново: Фабер
Христова, С. 2014. Биоетичните решения, София: Авангард Прима
Brian, K. 2009. The complete guide to IVF. London, Piatkus