Новини

Привързаност и Covid-19

Как възниква теорията за привързаността?

Теорията за привързаността първоначално е разработена от Джон Боулби, британски психоаналитик, който се опитва да разбере какво функция изпълнява силният дистрес, преживяван от бебетата, когато биват разделяни от родителите си. Той забелязва, че разделените бебета биха стигнали до изключително интензивни прояви на плач/прилепване/неистово търсене, за да предотвратят раздялата с родителите си или да възстановят близостта им.

Дотогава психоаналитиците смятат, че това са прояви на незрели защитни механизми, които служат за потискане на емоционалната болка, но Боулби предлага, че тези изрази имат еволюционна функция, защото биват еднакви при всички видове бозайници. Оцеляването на всички бебета зависи от някого, който да осигурява подкрепа, грижа и защита, за да могат да отраснат до репродуктивна възраст. Според него тази мотивационната система, която по-късно ще нарече поведенческа система на привързаност, постепенно е „проектирана” от естествения подбор, за да формира и регулира близостта до фигурата на привързаност.

Кои са индивидуалните разлики в моделите на привързаност на бебетата?

Години по-късно изследователката Мери Ейнсуърт и нейни ученици разработват техника, наречена „странната ситуация” – лабораторна парадигма за изучаване на привързаността между бебето и родителя. В нея 12-месечни бебетата и техните родители биват доведени в лабораторна среда и систематично са събирани и разделяни помежду си. Около 60% от децата проявяват кратка реакция на тревога, когато родителят им напусне стаята, а когато се завърне го търсят активно и лесно се утешават от присъствието му. Този модел на поведение се нарича – сигурен, с надеждна привързаност. Противоположно на тях, други 20%, не реагират на напускащия родител и продължават да си играят, а в последствие не обръщат внимание дори на завръщането му/й. Въпреки присъствието на непознат човек в стаята, те не изпитват безпокойство, но и избягват общуване с него, подобно на това с родителя. Този тип привързаност се нарича ненадеждно избягваща и се приема за условно патологична, както и останалите изброени. Около 10% или по-малко деца са неспокойни първоначално и след раздялата остават обезпокоени. Отличава ги това, че за разлика от тези със сигурен модел, те трудно се успокояват, дори когато родителят се върне в стаята и ги утешава. Наблюдава се и противоречивото им поведение, което от една страна предполага, че искат да бъдат успокоени, но от друга сякаш искат да „накажат” родителя за напускането му. Този модел се нарича тревожно устойчив, с манипулативна/двойствена привързаност. Последният е избягващ, с дезориентирана привързаност (5-10% от децата). Тези деца не изглеждат притеснени от раздялата с родителя, а след събиране активно избягват да имат контакт с него, възможно е да има липса на всякаква поведенческа активност.

Освен тези 4 типа може да се говори също и за симбиотичен тип привързаност, който определя деца, които не могат да се отделят от майката дори за малко. Самата дума „симбиотичност” предполага усещане за слятост между отглеждащия родител и детето.

Пандемията КОВИД-19 и стиловете привързаност

След като се запознахме накратко с различните стилове на привързаност, нека помислим как те са свързани с настоящата епидемиологична ситуация и какво отражение биха могли да имат върху психичното ни?

Теорията на привързаността постулира, че интимните връзки, изградени в ранна детска възраст, са от решаващо значение за социалното и емоционално развитие, защото осигуряват шаблонен модел на емоционални, когнитивни и поведенчески стратегии в зряла възраст. Документираната връзка между вирусни епидемии и психологически стрес датира отпреди повече от 100 години, когато в свое изследване Меннигер свързва пандемията от испански грип от 1918г. с психиатрични отклонения (Menninger, 1919). Емоционалните реакции на хората по време на масивни огнища на инфекциозни заболявания вероятно ще включват изключителни емоции на страх и несигурност, които, наред с отделянето от близките и ограниченията на свободата, може да доведат до драматична тежест за психичното здраве.

Изследване в областта, направено то Lorenzo Moccia и Delfina Janiri е проведено през първия месец на пандемията в Италия. То показва, че хората със сигурен стил на привързаност оценяват психологическата тежест на ситуацията като по-малка в сравнение с тези с тревожен, избягващ и двойствен стил на привързване. Това вероятно се дължи на развитите вътрешни модели за намаляне или управление на преживяваната тревога, които имат хората със сигурен стил на привързаност. Тези модели са развити и като резултат от способността на майката да удържа тревогата на бебето и да играе ролята на „контейнер” (понятие въведено от Бион) за неговите преживявания.  

Привързаните с тревожен стил, както и избягващите лица, са по-малко способни да регулират емоциите си.  Въпреки това между тях има съществена разлика. Тревожно привързаните индивиди биват описани като прекалено зависими от другите и непрекъснато нуждаещи се от внимание, за разлика от тези с избягваща привързаност, които могат да се чувстват неудобно в социалните взаимодействия. Можем да спекулираме, че субектите с тревожен стил дори завишават съобщенията си за тревога, за да гарантират, че ще им бъдат осигурени грижи.  За разлика от тях избягващите биха могли да възприемат само изолацията, както и превантивните мерки за социално отдалечаване, като по-малко стресиращи, дори и осигуряващи повече спокойствие.

Като обобщение на гореизложеното е важно да помислим върху осигуряването на необходимата подкрепа за психичното здраве, тъй като засега малко специалисти участват пряко в справянето с кризата. Въпреки това именно опитността на психолози и терапевти би могла да бъде инструмент за помощ за постигане на усещане за подкрепа, което от своя стана би могло да предотврати евентуалното нарастването на психичните разстройства, които представляват допълнителна социална и икономическа тежест.

Автор: Ивет Иванова

/клиничен психолог и психодрама асистент/

Вашият коментар