Близостта с другия, взаимната подкрепа и щастливите споделени моменти водят до привързаност. За една здрава личност, ненатоварена с травматичен опит в обвързването, това е естествен и красив процес. Колко от нас обаче могат да се похвалят с това? Малцина са онези, чието минало е било пощадено от разочарования, излъгано доверие и болезнени преживявания в житейските опити за свързване. Има граница обаче, която разделя онези ентусиазирани и щастливи при всяка нова възможност за близост хора от онези, които са се затворили на сигурно в черупките си, отказвайки да допуснат някой твърде близо. Разликата между единия и другия тип личности е била създадена в далечното минало, тогава, когато все още не са били съзнателни индивиди и не са имали възможността да се защитят. Емоционалната травма, превръщаща привързаността в болезнено усещане, е заровена някъде в детството и е причинена на детето от някой от значимите за него възрастни, в повечето случаи несъзнателно. Възможно е това да е еднократна случка, при която то се е почувствало отхвърлено или изоставено, но е възможно и да е вследствие на хладно, отсъстващо или незаинтересовано поводение от страна на родителите. Всеки човек притежава индивидуална психична организация и е възможно това, което за някои е безобидна ситуация, за друг да е травмиращо събитие.
Последствията са видимо здрав възрастен, измъчван от базисно недоверие, често изпитващ вцепеняващ страх от привързаност. Той не можeше да се доверява и в общуването търси по-скоро потвърждение, че другите ще предадат доверието му, отколкото че ще го оправдаят.
И попадайки в капаните на собствените си мисли и страхове, той почти винаги го намира. Близостта става болезнена и плашеща, а неадекватното поведение към околните ги отблъсква вследствие на което страдащият започва да се чувства неразбран и повреден. Той измисля причини да се дистанцира от всеки, който се доближи твърде много. Сам убеждава себе си в истинността на тези причини, преподреждайки в представите си всички налични факти от реалността, с които разполага така че те да отговарят на неговата защитна позиция. Целта е да се предпази от близост и да избегне вероятността да бъде наранен. Привързаността за травматично натоварената личност представлява заплаха – тя емоционално го свързва с отминали епизоди, в които някой значим близък го е пренебрегнал, отхвърлил или изоставил. В него чувството на свързаност автоматично отключва блокираните последващи тежки емоции, за които често споменът е подтиснат. Естествената защитна реакция е дистанциране и обезстойностяване на значимите други, с цел избягване на заплахата.
Привързаността е болезнена за травматично обременената личност. Въпреки усилията си да повярва и да се довери, след всеки следващ опит за близост тя се чувства все по-отдалечена и уплашена от хората и все повече се изолира, за да се избави от придружаващото я безпокойство. Почти немислимо е да се справи сама, защото повечето от причините за страховете й са неосъзнати. При процес на дълбока терапевтична работа и сътрудничество от страна на страдащия, той има шанс да ги превърне в осъзнат психичен материал и да се изправи срещу тях.
Иска се доста смелост да се изправиш пред дълбоките причини за самотния си живот, както и да признаеш, че не ти си този, който е управлявал своите действия, а те са били продиктувани от несъзнавани импулси и защитни механизми. Но това е единственият път към освобождението. Единствената възможност да дадеш шанс сам на себе си, както и на всички онези, които биха искали да опознаят истинската ти същност и с които би могъл да се радваш на искрена взаимност.
Автор: Велислава Господинова
/психолог/