Новини

Страхът от физическата близост – нова форма на социален самоконтрол или грижа за другия?

Една от болезнените точки на ежедневието е страхът от допир, контакт, физическа близост.  Отиваме ли към общество на пълна самота и отчуждение или това е новата грижа за другия – човекът до нас? Тези въпроси доведоха много други и с тях провокираха да търся отговорите, които се оказаха точно попадение на позната ни  фраза „Истината е някъде там”.

Широкото използване на защитни маски, ръкавици, дезинфектанти, предпочитание за безконтактна доставка, по-късни посещения на магазини, промяна в структурата на покупките в полза на най-необходимите стоки, спазване на социална дистанция – всичко това показва прехода към режим на оцеляване. Шокът от случващото се и новият режим на живот може да се сравни с военните и следвоенните години, или със смяната на режимите през 90-те год.,  финансовата криза през 2008г., терористичните атаки, в които вилнее призрачния въпрос за оцеляването. Оцеляването от глад, недостиг, банкрут, финансови трудности, смърт –  фиксирани в съзнанието на оцелелите завинаги.

С въвеждането на строги мерки с цел минимизиране на рисковете за хората, животът направи остър завой. Въпросът е сега накъде? Дори с отслабването на пандемията на коронавирус, светът няма да се върне към нормалния живот в смисъла, в който разбирахме това до сега. 

Човечеството рязко натисна спирачката на своите желания и възможности и остана на пауза в тишината, където се раждат мислите. В тази пауза ни се даде възможност всеки един от нас да ревизира рязко ценностите си, свързани с хора, модели на поведение, консуматорство. Дава ни се възможност с решителна ръка да отрежем всичко ненужно  (и само колко много ще попадне под понятието „ненужно“!).

Всичко ще премине, но утайката на страха ще остане дълго време. Пандемията все още  Е, което означава, че страхът ще расте и значението на сигурността също ще расте. Сигурност във всичките му форми.

Ще има, ако щете, култ към безопасността!  Тишината и желанието за сигурност ще възникнат в условия на ускорена дигитализация на всички процеси, тъй като самоизолацията е отличен антураж за развитието на интернет.

Тревожността и страхът отдавна са най-важните проблеми в поколенията. Според проучване на маркетинговата компания One Poll, проведено през 2019г., 58% от хилядолетията смятат, че имат много повече причини за безпокойство от преди. Страхът от загуба на кредитна карта, закъснение за работа, липсата на надежден Wi-Fi или смартфон, буквално, е преследван от огромното мнозинство представители на поколението. От всички страхове обаче остава този за живота и здравето ни и номофобията –  страхът да не останеш без смартфон  и надежден Wi-Fi – осигуряващи връзката ни със света.

Номофобията беше един от най-разпространените страхове сред педставителите на поколение Z, които са „деца със смартфони в ръце“. Страхът да не получат признание, да не постигнат успех, страхът от екологични бедствия и излишен „боклук“ – това е тяхната система от „истории на ужасите“. Формирането на личността в техния случай се случи в период на относителна икономическа стабилност (кризите бяха изпитани от родителите им в по-голяма степен). Сега идва ред на всички останали поколения.  Необходимостта всички да сме на безопасно разстояние, но във връзка с приятели, новини и забавления идва с въпроса за разликата между „връзка с другите” и „свързаност с другите”.

Отдавна психолози и социолози алармират за пандемията на вируса „самота”, при който хората се страхуват не толкова от телесния контакт, колкото от контакта със същността на другия човек като такъв. 

Развитието на технологията, комуникацията чрез гласови съобщения, гласовото управление или четене на лица със сензор – са иновации, изградили допълнителни четири стени, вътре в които човек отдавна съществува удобно.  Зоната на комфорт отдавна е станала невероятно крехка и дори такива виртуални невербални знаци, като изпращане на лично съобщение във Facebook за среща, се възприемат като нахлуване в личното пространство, да не говорим за приятелска прегръдка, ръкостискане, прощална целувка и други на пръв поглед познати наскоро неща. Просто пандемията извади чудовищата под леглото.

Защото мнозина бъркат социалната изолация и физическата дистанция, а именно социалната изолация отдавна беше в нас, между нас. Напротив, физическата дистанция не е преграда между нас и хората, с които сме си близки, на които имаме доверие. Това могат да бъдат приятели, роднини и колеги. Факт е, че социалните връзки играят буферна роля за нас – те заглушават влиянието на стресовите фактори.

Освобождаването на окситоцин, когато прегръщаме любим човек, не се дължи на кожните рецептори. И точно заради емоционално-сетивния обмен – той определя качеството на комуникацията. По време на физически контакт според физиолозите имаме така наречения емоционален резонанс. Ние разбираме, че другият човек искрено се радва да ни види – в отговор на това окситоцинът се отделя в кръвта. Информацията, необходима за емоционалния резонанс, се предава на мозъка по няколко канала. Най-важният е визуалният. Близо 85% от получената информация преминава през него. За да определим как човек се отнася към нас, ние незабавно – и несъзнателно – анализираме положението на тялото му, изражението на лицето и движението. Следващият най-важен канал е словесния: ние определяме с каква интонация ни говори другият, какъв емоционален заряд носят думите му. И само на трето място е тактилният канал. Той ни дава, любопитно, не много информация: можем да кажем само 5-10%. Да, по време на отдалечен контакт, тактилният канал отпада – но други начини за получаване на информация напълно го компенсират. Следователно, от приятна онлайн комуникация ползите за тялото са не по-малки от събиранията с приятели.

Ето защо смятам, че физическата дистанция е грижа за другия. Между физически дистнацираните хора /само/  е възможно да се осъществява свързаността, грижата, е възможно да протича любовта.

Плашещо е другата дистанция, за която шумно се говори близо тридесет години, но … викането е като мълчанието – него никой не го чува. В борбата за оцеляване ще спечелят не най-силните личности, а тези, които успяват да си сътрудничат и да се обединят за общи цели. Днес способността за общуване и сътрудничество се превърна в основните свойства на човека: именно те на първо място се развиха в хода на еволюцията. Поради това е толкова важно за съвременния човек да поддържа контакт помежду си. Този биологичен пакет е плътно интегриран в нас: ако си помагаме взаимно, всичко е наред с нас и ако не, ние умираме. 

Ето защо, не физическата дистанция, а разрушаването на отношенията с другите, изолацията, самотата са толкова неприятни за нас, колкото е физическата болка. Психолозите наричат това „социална болка“: в момент, който е болезнен от социална гледна точка, например, когато екипът на работа ни отхвърля, в мозъка се активира същата зона, както в момента на физическата болка. Съществуването на това явление е открито от известния социален невробиолог Матю Либерман. Заедно с колегите той провежда анкета сред доброволци, на които е зададен въпроса: „Кое събитие в живота си определят като най-травматично?”

Оказва се, че за мнозинството това са били ситуации, когато социалните им връзки са били разрушени. За физически наранявания са си припомнили единици.

Невробиолозите обясняват какво се случва в нашия организъм, когато страхът от изолация ни залее и превземе окончателно:

На първо място, постоянният подсъзнателен страх, че не можем да оцелеем сами, е голям стрес. Той задейства каскада от съответните реакции в организма. Нараства налягането, сърдечната честота, функцията на кръвосъсирване. По време на стреса производството на урина намалява, фертилитетът намалява (животните и хората не могат да забременеят, раждат и честотата на полов акт намалява). Рискът от развитие на пристрастяване към алкохола или психоактивните вещества се увеличава, хранителното поведение се нарушава.

На второ място, изолирани /емоционално/, активността на антивирусния и антитуморен имунитет намалява, а склонността към възпаление се увеличава. И това в дългосрочен план може да доведе до развитие на сериозни заболявания или да влоши хода на съществуващите. Има дори изследвания, че пациентите с рак, които са социално изолирани преди диагнозата, имат по-висока смъртност от тези, които са социално интегрирани. Например при жени с рак на гърдата, чиито социални връзки са били ограничени преди диагнозата, смъртността от рак е била 2,14 пъти по-висока в сравнение с тези, които са били в постоянен контакт с други хора. Обратно, мащабно проучване за 2013г., проведено в Харвард, в което участват 1 милион 260 хиляди души, показа, че наличието на семейство намалява риска от смърт от някои видове рак с 20%.

Освен това, дългосрочната социална изолация сама по себе си, според проучване на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, публикувано през октомври 2019г. намалява антивирусния имунитет. Този механизъм възниква и в процеса на еволюция и работи по този начин. Когато общуваме активно и много, рискът да си „вземем нещо болестотворно” – от други хора или да се докоснем до нещо на обществени места – е по-висок. Поради това имунитетът ни е в по-активен режим, за да отблъсне инфекциозния агент в точното време. Но когато драстично намалим броя на физическите контакти и прекараме „лъвския” дял от времето в една и съща стая, имунитетът спира да работи с пълна скорост, просто защото очевидната опасност от среща с вируса не е толкова голяма. Ако в такъв момент действително се сблъскаме с вируса, вероятността от развитие на инфекциозно заболяване се увеличава.

През 80-те год. социолозите изложиха концепцията за рисково общество. Според британския социолог Антъни Гидънс, рисковото общество е „общество, все по-загрижено за бъдещето (а също и за безопасността), което поражда понятието за риск докато германският социолог Улрих Бек го определя като „систематичен начин за справяне с опасностите и несигурността, предизвикани и въведени от самата модернизация (У. Бек 1992:21). И от рисковото общество стъпихме към обществото на страха; страхът се превръща в доминиращата емоция в съвременния обществен живот. Но страхът е амбивалентна емоция, която присъства в човек през целия му живот. От една страна, има вроден страх, свързан с факта, че малко дете чувства определена заплаха, не може да каже за нея, но изпитва страх. Освен това този страх преминава в страха на възрастния от заплахата от смърт, насилие и така нататък, но се допълва от някои въображаеми условия. Например човек се страхува от заплахата от допир, защото човешкото докосване може да бъде последвано от поредица от действия, които в съзнанието му могат да го доведат до смърт. Например незащитеният секс води до различни заболявания, някои от които все още са нелечими. Струва ми се, че този страх, който има обяснение, е причината, включително и факта, че сме отдалечени един от друг, и в смисъл на допир също.

И накрая – пандемията е част от голям глобален процес, но изважда нашата индивидуалност, предизвиква нашата автентичност. От нас зависи дали само физически ще се дистанцираме, за да запазим живота на хората, без които не можем или ще изолираме душата си, емоциите си, човешкия си облик. Дали ще се грижим за другите и ще ги обичаме от дистанцията на физическото разстояние или ще затворим очи, вцепенени от страх и ще погълнем тинята на сърдечната изолация, смятайки себе си за жертви. 

Автор: Петър Панталеев

/студент по психология/


Информационни източници:

Giddens, Anthony (1990) „Consequences of Modernity”.  Cambridge: Polity Press

Ulrich Beck (1992) „Risk Society: Towards a New Modernity”. New Delhi: Sage

https://www.chapman.edu/wilkinson/research-centers/babbie-center/_files/americas-top-fears-2019.pdf America’s Top Fears 2019 By Shreya Sheth, Henley Research Fellow, Chapman University

https://academic.oup.com/aje/article/188/1/102/5133254 K. AlcarazK.S. EddensJ.L.Blase et al. Social Isolation and Mortality in US Black and White Men and Women, American Journal of Epidemiology, Volume 188, Issue 1, January 2019, Pages 102–109, 2019

https://www.scn.ucla.edu/pdf/Ostrow-71715-Australian.pdf Ruth Ostrow, „Neuroscientist Matthew Lieberman says love really does hurt”, 2015

Вашият коментар