Празнотата и дълбокото чувство за липса на нещо важно и изконно за личността са сред основните причини за житейските кризи на съвременния човек. Той усеща вътрешна несигурност и тревогата от факта, че в по-голямата си степен не знае какво точно изпитва, какви са неговите нужди и какво ги провокира, очаквайки партньорът му, семейството му или хората от обкръжението да съумеят да запълнят липсата. Това са малка част от проблемите на модерната личност. Но как бихме могли да търсим нещо, без да сме сигурни какво точно липсва? Тук се явява въпросът за емоционалната интелигентност. Колкото по-често мислим за това какво изпитваме в дадения момент, назовавайки го с думи, толкова повече опознаваме вътрешния си свят, изграждаме усещане за посока в себе си и се учим от опита си.
Според екзистенциалистът и психоаналитик Роло Мей празнотата произтича от чувството, че хората са безсилни да направят каквото и да било, което да е полезно за живота им или за света. Вътрешната пустота е резултат, натрупан от убеждението, че човек не може да действа като личност, управляваща собствения си живот, нито пък може да промени отношението на другите спрямо него или да окаже въздействие върху средата си. По този начин той бива завладян от апатия и усещане за безплодност.
Много често, изпадайки в подобни състояния, хората се опиват да запълнят с нещо празнотата си. Това ги кара да станат твърде социално активни, стоенето насаме със себе си се превръща в непосилна задача и се стремят да бъдат непрекъснато ангажирани само за да се избавят от липсата, която ги преследва. Започват връзки, основани на задоволяването на дефицита на емоции и любов към самите себе си. Залъгват се, че влизайки в поредните взаимоотношения, нещо ще се промени, че бездната в душата им вече няма да е толкова дълбока и пронизваща. С времето идват апатията и безсилието. Сякаш всяко действие от наша страна има обратен ефект. Чувстваме се хванати в капана на собственото си съществуване. Факт е обаче и че не можем да избягаме от сянката си. Ироничен навик на нас, хората, е да тичаме по-бързо, когато сме загубили пътя към себе си. А проблемът остава дотогава, докогато не решим да се срещнем с него, да се престрашим да го анализираме и да потърсим градивни начини за неговото разрешаване. Тук идва ролята на волята. Р. Мей я определя като способността да организираме себе си така, че да можем да осъществим движение в определена посока или към определена цел. Има разлика обаче между воля и желание и Мей ги разглежда като действащи в противоположност. Волята изисква самосъзнание, предлага възможност за избор „или-или”, дава насоченост и зрялост на желанието, а то, от своя страна, се състои в сливането на силата и намерението. Ако няма желание, волята губи своята енергия и жизнеспособност. Ако има единствено желание, а няма воля, пред нас стои импулсивната, инфантилна личност, на пръв поглед превърнала се във възрастен, а всъщност останала дете. Така във времена, в които основите ни биват непрекъснато разклащани от влиянието на околните, на технологиите и модните тенденции човек е тласнат обратно към собственото му съзнание. Когато любовта и волята ни са постоянно подкопавани, не можем да избегнем необходимостта да се пресегнем под повърхността и да потърсим източниците на любов и воля вътре в нас самите. Самоутвърждаването и самоотстояването са аспекти на волята и са от основно значение за любовта. Ако човек не може да отстоява себе си, той губи възможността да участва в истинска връзка. Факт е, че всеки, преживяващ уединеност и самотност, се стреми към съюз с друг. Той жадува да участва във връзка, по-значима от него самия и се стреми да превъзмогне самотността си чрез някаква форма на любов. Виждайки обаче неспособността си да променим външната реалност, единственият избор, който ни остава, е да направим крачка към опознаване на себе си. Да се върнем към вътрешните си устои, да осъзнаем най-дълбоките си мотиви и ценности. Да изкараме на повърхността онези механизми, които изначално ни тласкат напред и ни дават сила за живот. Какво е най-съкровеното ти желание? Отговаряйки си на този въпрос, вече сме със стъпка по-близо до разбирането за посоката ни, по-близо до истинската ни същност и най-вече до волята в себе си, тъй като те са неразривно свързани. Отговорът може да стане причина за излизане от дупката на апатията и тревожността, а също и движеща сила за нова градивна промяна.
Свързването на любовта и волята е задача и постигането й води към зрялост, интеграция и цялостност. Нито едно от тези неща не може да се постигне без връзка с неговата противоположност. Човешкият напредък никога няма едно-единствено измерение. С минаването през празнотата и усещането за липсата, получаваме и възможността да достигнем още по-дълбоко до себе си, да се запитаме какво ни е довело до това състояние, какво бихме искали да се промени и по какъв начин сме готови да мобилизираме волята си в посока на справянето с кризата. Също така, всяко чувство живее в своята противоположност. Опознавайки самотата си, вече имаме контекст, в който да различим и оценим какво е усещането за истинска любов и споделеност.
Безспорно справянето с болката от празнотата е една от най-трудните задачи на хората, поели отговорност за живота си. Може би единственият знак за загуба на надежда в това да преминем през настоящите трудности би бил да се отдадем на апатия и да не съумеем да погледнем на житейската си криза конструктивно. Така нашата основна задача става да заздравим съзнанието за себе си, да намерим източник на воля в нас самите, който да ни поведе по пътя на силата ни.
Автор: Йоана Мустакова
/студент по психология/
Източници:
Мей, Р. (2014). Човекът в търсене на себе си. С., Изток Запад.
Мей, Р. (2019). Любов и воля. С., Изток Запад.