×

Новини

Чувството за общност и чувството за непълноценност в контекста на теорията на Алфред Адлер

Биографични бележки

Алфред Адлер е роден във Виена, Австрия на 7 февруари 1870 г., в принадлежащо към средната класа семейство на евреин-търговец, третото от шест деца. Детството му е белязано  от болест, ревност към по-голям брат и отхвърляне от майката, той се възприема като хилав и непривлекателен. Първоначално Адлер е лош ученик, толкова неспособен, че един учител казва на баща му, че единствената работа, за която момчето е подходящо, е обущар и чирак. С упорство и отдаденост Адлер се издига от последното до първото място в класа си. Бори се академично и социално, за да преодолее пречките и малоценността си, ставайки ранен пример на по-късната си теория за необходимостта от компенсиране на собствените слабости. Чувствата на малоценност, които са в ядрото на неговата система, са право отражение на детството му – дълг, който Адлер признава. “Тези, които са запознати с работата на живота ми – пише той, – ясно ще видят съответствието между фактите от моето детство и становищата, които изразявам”.

Завършва медицина във Виенския университет през 1895 г. и започва лекарска практика като офталмолог. По-късно се поражда и интересът му към неврологията и психиатрията и през 1902 година се присъединява към седмичната дискусионна група на Фройд върху психоанализата – един от четиримата членове основатели. Макар да работи в тясно сътрудничество с Фройд, техните отношения остават изцяло професионални. През следващите няколко години Адлер разработва теория за личността, която се различава в няколко отношения от Фройдовата, особено от ударението на Фройд върху сексуалните фактори. През 1910 година Фройд определя Адлер за президент на Виенското психоаналитично общество, за да поправи охладнелите им отношения, но към 1911 год. неизбежното им противопоставяне е факт. Раздялата им е драматична и ожесточена. Адлер описва Фройд като мошенник, а психоанализата – като “мръсотия”. Фройд нарича Адлер анормален и «полудял от амбиции», както и параноиден, ревнив, садистичен и низък.

Алфред Адлер е първата значима фигура, която се отцепва от психоанализата и формира както собствена теория, а именно индивидуалната психология – първата холистична теория за личността, така и основана на нея независима терапевтична школа, оригинална психотерапия. През 20-те години на 20-и век неговата социално-психологическа система, която нарича Индивидуална психология, привлича много последователи. Често посещава САЩ, за да изнася лекции, и е назначен като професор по медицинска психология в Колежа по медицина на Лонг Айлънд.

 Основни принципи на теорията на Алфред Адлер: 

А) Единството на индивида: Индивидът не е вътрешно разделен на конфликтни сили; неговото мислене, чувства и поведение могат да бъдат разбрани единствено като подчинени на индивидуалния му стил на живот или устойчив модел на живеене;

Б) Ориентираност към постигане на определена цел: Съществува една централна динамика на личността и това е насоченият към бъдещето стремеж да се постигне индивидуална значимост, превъзходство или успех. При душевно здравите хора целта за успех е реалистична, докато при душевно разстроените става дума за нереалистична цел, свързана с преувеличаване на собственото значение.

В) Самоопределение и уникалност: Целта, за която стана дума, в крайна сметка произтича от творческата сила на индивида, а следователно е уникална. Обикновено индивидите не осъзнават напълно ясно целта си, а постигат това с помощта на психотерапевти.

Г) Социален контекст: Човешкото същество е неразделно цяло, система. Но то също е част от по-широкообхватни системи – семейството, общността, цялото човечество, планетата, космоса. В тези контексти ние се стремим да отговорим на три важни жизнени задачи: нашите професионални занимания, нашата любов и нашите отношения с другите хора. Всичко това са социални предизвикателства. Начинът, по който отговаряме на първата социална система, на която се натъкваме – семейството, може да стане прототип на светогледа ни и на нагласите ни спрямо живота.

Д) Чувство за общност: Всяко човешко същество има способността да се научи да живее в хармония с обществото. Това е вродена способност за социална свързаност, но тя трябва да бъде съзнателно развита. Социалният интерес и чувството за общност включват в себе си „социално подобряване”, което е доста различно от конформността и оставя пространство за социално изобретяване. Усещането за истинска сигурност е вкоренено в усещане за принадлежност към някакъв човешки колектив.

Е) Душевно здраве: Основните критерии за душевно здраве са чувството за свързаност с другите човешки същества, както и желанието за пълно себеразвитие и за допринасяне за благоденствието на другите.

Ж) Лечение: Терапията на Адлер може да бъде индивидуална психотерапия, терапия на двойката и семейна терапия. Пътищата, по които те се движат, са сходни. Крайната цел на терапията от Адлеров тип е да се замести преувеличената самозащита и себеподкрепа с по-значими приноси към обществото.

Психологията на Адлер в своя класически вид, т.е. така, както е създадена от него самия, е теория на личността, базирана върху ценности. Специалистите я преценяват като оптимистичен подход, който установява хармоничен баланс между оптималното развитие на индивида от една страна, и социалната отговорност, от друга. Като всяка ценностно-ориентирана психология, Адлеровата психология е нещо много повече от набор от техники. Тя създава по-скоро философски идеали за индивидуално и групово развитие. Освен това Адлеровата психология не гради типологии, а се опитва да улови абсолютната уникалност на всеки индивид.

 

Чувството за общност – централно понятие в Адлеровата индивидуална психология. Може би най-фундаменталната предпоставка на Адлеровата теория е приписваното от нея първенство на едно чувство за общност, за свързаност с другите човешки същества. Впрочем то се смята и за показател за душевно здраве, а също се полага и като цел на това душевно здраве. „Чувство за общност” или „социален интерес” – понятието е превод от немската дума Gemeinschsftsgefuhl (немският е езикът, на който най-вече пише роденият като австриец Адлер) и затова преводите варират между „общностно чувство”, „социален интерес”, „социално чувство”, „социален усет”.Смисълът на това понятие е признаването и приемането на взаимосвързаността на всички хора. Това се преживява на три нива: емоционално, познавателно, поведенческо.

 

На емоционално ниво то се преживява като дълбоко чувство на принадлежност към човешката раса и емпатия към събратята човешки същества, мъже и жени. На познавателно ниво се преживява като признаване на взаимозависимостта с другите, т.е. на това, че благоденствието на всеки отделен човек в крайна сметка зависи от благоденствието на всички. На поведенческо ниво тези мисли и чувства се проявяват в действия, целящи развитие на Аза, както и прояви на сътрудничество и взаимопомощ с другите. Така че по същество понятието за чувство на общност обхваща пълното развитие на способностите на индивидите, един процес, който е процес на личностно осъществяване и заедно с това изгражда индивиди, всеки от които има нещо ценно да допринесе за другите. Тъй като понятието има много нива, могат да разбират и да задействат на практика някои от тях и да пренебрегват развитието на други.Ето как самият Адлер обяснява причините, които способстват за развитието на чувството за общност (т.е. социалния интерес), като, разбира се, всичко това е видяно от специфичната гледна точка на индивидуалната психология:

„Индивидуалната психология има основателни причини да избягва изследването на изолирания индивид. Тя го възприема само в космически и социален контекст. Жестоко притиснат от природата и страдащ от забележителна физическа слабост, умът на човека го насочва към това съвместно живеене. Този процес на обединяване, който сам е резултат от слабостта и несигурността на отделния индивид, представлява предусловие, на което трябва всячески да бъде отговорено, точно както трябва да бъде отговорено на волята да се живее, точно както самият живот трябва да бъде мълчаливо приеман: Човекът е социално същество. Изразено другояче: Човешкото същество и всички негови способности и форми на изразяване са неотделимо свързани със съществуването на другите, точно както човешкото същество е свързано с космическите факти и със земните неотложности“.

Ето и един по-конкретен аспект от Адлеровите анализи на чувството за общност, който насочва както към етическата, така и към чисто емоционалната страна на тук обсъжданото чувство за общност; впрочем, това е и един от най-вълнуващите аспекти на текстовете му:

„И тъй като истинското щастие е неотделимо от усещането за това, да даваш, то е ясно, че една социална личност е много по-близо до щастието, отколкото една изолирана личност, стремяща се към превъзходство. Индивидуалната психология много ясно посочва, че всеки дълбоко нещастен човек, невротикът и самотникът, произхождат от средите на онези хора, които – в младежките си години – са били лишени от възможността да развият онова чувство за общност, онзи кураж, оптимизъм и самоувереност, които произтичат пряко от усещането за принадлежност. Това усещане за принадлежност, което не може да бъде отказвано никому, срещу което не съществуват аргументи, може да бъде придобито единствено чрез това, да бъдеш въвлечен в нещо, да си сътрудничиш с други хора, да преживяваш заедно и да бъдеш полезен на другите. Точно от това произтича едно дълготрайно, истинско чувство за стойностност.”

Названието, което Адлер дава сам на системата си – индивидуална психология, – не ни разкрива веднага колко силни са нейните социални основания. Но това название не означава психология на индивидите. Напротив, Адлеровата психология е в много голяма степен социална психология, в която индивидът е разглеждан и разбиран в неговия социален контекст. За него личността притежава единна движеща сила, която насочва всички ресурси, за да може да се достигне до дадена цел, която придава смисъла за съществуването. Ние като хора не сме в състояние да мислим, да чувстваме, да желаем, да действаме, ако нямаме поставена цел пред нас, което означава, че всички наши движения получават посоката си от една предварително поставена цел. Целта може да бъде променлива и/или постоянна, като винаги след постигане на едната, тя се замества с друга. Тя може да бъде осъзната или неосъзната, но винаги съществуваща, като всички начални и междинни цели се създават от личността за спомагане постигането на главната, т.н. крайна цел.

Основни характеристики на целеполагането:

  • През целия си живот сме движени от цели, без цел няма да знаем какво да правим.
  • Чрез целеполагане разбираме действителността (пример с прохождащо дете).
  • Независимо каква е мотивацията на стремежа, всеки индивид се стреми към една крайна цел – или постигане на лично превъзходство над другите, или на общочовешки успех. И в двата случая тази цел е фиктивна и няма обективно съществуване.
  • Крайната цел обединява личността в едно цяло и с нея може да се обясни човешкото поведение.
  • Целта определя посоката на душевните движения. Всяко такова движение може да бъде разбрано като подготовка за дадена цел.
  • Всеки си създава фиктивна цел, но тя не е предопределена нито от средата, нито от наследствеността, а от креативният Аз. Въпреки че средата и наследствеността поставят някакви рамки, всеки човек има силата да си избере уникална крайна цел и уникален път, по който да я достигне.
  • През детството хората имат предварителни, видими по отделно цели. След това те се обединяват в една фиктивна, крайна цел (до 4/5 години)
  • Тъй като децата са малки, незавършени, слаби, тяхната цел е да компенсират това като станат големи, цялостни/завършени, силни.
  • Така целепоставянето намалява болката от чувството на малоценност и започва да се стреми към превъзходство или успех.
  • Ако децата са пренебрегвани или разглезени, целта им остава до голяма степен несъзнавана. Ако децата са обичани и разбирани, крайната им цел е до голяма степен осъзната и ясна. Те имат силно развито чувство за общност. Макар целта никога да не е напълно осъзната, те до голяма степен са наясно с нея. Осъзната или не крайната цел е ВИНАГИ нeразбрана в значението си.
  • Често пътищата към постигане на крайната цел са обиколни и на пръв поглед нямат нищо общо с нея.
  • Преди постигането на крайната цел хората си поставят много подцели. Макар те често да осъзнавани, връзката им с крайната цел остава скрита. Връзката между самите подцели е също често неразбрана. Ако бъде разкрита крайната цел обаче, връзките се разкриват. Аналогия с писането на история.
  • Хората се мотивират не от онова което е истина, а което смятат за истина, субективната оценка е по-важна от обективно случващото се.
  • Целепоставянето или телеологията се противопоставя на каузалността/детерминизъм (виждането на Фройд) с това, че тя зависи от бъдещи цели и планове, а каузалността обяснява поведението спрямо минали преживявания.
  • Относно целепоставянето целта на невротика е на безполезната страна живота.
  • При буквално възприемане на фиктивната цел се стига до неврози, престъпления, в добрия случай – изкуство.
  • Целенасочената активност при хората е свързана със съжденията, откъдето идват възможностите за грешки.

Изискванията започват да действат още в най-ранна детска възраст. Вродените нагони поставят детето пред трудности, за преодоляването на които то има нужда от обществото. Още тук започва да се заражда чувството за малоценност. Детето не може да повдига предмети, да отваря врати, то се чувства малко и слабо, оценява се като недостатъчно умно и непълноценно. Осъзнава обаче, че обкръжението може да дава и да взема, може да изпълнява, но и изисква. Постепенно се очертава и първата цел: да порасне, да получи правото, което имат другите, да прави всичко това, което не може да прави, да дава заповеди, да се утвърди, да стане равно с другите, или дори по-силно, да се извиси над тях. Ето как се оформят, сякаш естествено и невинно, „стремежът за превъзходство“ и „стремежът за самоутвърждаване“, като силата на тези стремежи се засилват с течение на времето и спокойно може да се каже, че се превръщат във „всеобща цел на човечеството“. Осъзнавайки своята цел детето има две възможности да влияе на обкръжението си: от една страна да се наложи, чрез ония средства, които при възрастните се чувстват като средства на властта, или от друга страна – да демонстрира своята слабост. Още оттук започва едно типово разделение на хората и се оформя характера на човека: развитие в посока на искане на признание, събиране и показване на сила, или спекулация със собствената слабост и показването й под различни форми.

Чувството за непълноценност – В един свят, който е съобразен със силата и здравето на пълноценните органи, имаме дете, чиито често важни органи имат дефекти и поради това не могат правилно да отговарят на изискванията на живота. Тук спадат децата, които прохождат по-късно или изобщо имат затруднения при ходенето; тези, които проговарят по-късно и доста време са несръчни, защото развитието на мозъчната им дейност е забавено. Тези деца непрекъснато се удрят, тромави са, имат физически и душевни страдания. Те не са докоснати приятно от един свят, който не е създаден за такива като тях. Има възможност с течение на времето да се изгради от самосебе си компенсация, да не останат трайни увреждания, но в повечето случаи огорчението от безпомощното положение, създава в душата им чувството за поражение, което оставя отражение за цял живот. Лесно е да се разбере, че правилата на човешкото общество трудно могат да бъдат спазвани от тези деца. Те възприемат изискванията на живота като трудности, с които не могат да се справят, отнасят се скептично към всички житейски преживявания, приемат живота с чувството на враждебност. Логичен е техният стремеж да се отделят от „опасността“, да избегнат задачите на обществото и да изградят огромна пропаст между себе си и околния свят. Това са хора, които цял живот ги съпътвства едно войнствено настроение. Те винаги изискват особено внимание към себе си и са склонни да мислят повече за себе си, отколкото за другите.

Всички прояви от този вид имат нещо общо – детето повече или по-малко се изолира. Пред нас са деца, които не чувстват така ясно принадлежността си към околния свят, дори може би съвсем го отхвърлят. Те не могат да си намерят приятели, стоят настрани от игрите на връстниците си, гледат ги със завист, или с презрение се обръщат към собствените си уединени игри. Те или се чувстват като мъченици, които смирено посрещат всички трудности, или като борци, винаги готови да нападнат обкръжението, което чувстват като враждебно. Тези деца считат живота за особено труден и лесно можем да разберем, защо такова дете мисли само как да опази гриниците си и гледа подозрително заобикалящия го свят.

В човека съществува душевен „механизъм за компенсиране“, чрез който душата отговаря на чувството за малоценност с един стремеж да се намали това мъчително чувство. Така под натиска на слабостта душата с мощни усилия се опитва да стане господар на това чувство и да го острани, като това става чрез стремежът за власт и превъзходство. Ако чувството за малоценност е особено голямо, съществува опасност детето, страхувайки се, че няма да успее в бъдещия си живот, да не бъде доволно от обикновената компенсация и да стигне до свръхкомпенсация. Стремежът към власт и превъзходство се заостря прекалено и преминава в болестно състояние. Без да се съобразяват с обкръжението си, те търсят да подсигурят собствената си позиция, намесват се, като смущават живота на другите и ги принуждават да се отбраняват. По-късно се появяват и други прояви: гордостта, високомерието, стремежът да се надвият другите на всяка цена. Тук вече може да се изпадне в една крайност, не собственото издигане е целта, а задоволството им от пропадането на другия.

Според Адлер чувството за малоценност, несигурност, несъвършенство е онова, което ни принуждава да си поставяме цели в живота и взима участие при формулирането им. Още в първите дни на детството се забелязва една черта на характера – стремеж на детето да изпъкне, да привлече вниманието на родителите върху себе си, да ги принуди да го забележат. Това са първите признаци на събудилия се стремеж към значимост, който се развива във връзка с чувството за малоценност и кара детето да си поставя цел, с която да се чувства издигнато над средата.

Начинът, по който ще възникне целта за превъзходство, се определя от големината за чувството на общност. Не можем да преценим нито детето, нито възрастния, без да сравним неговото общностно чувство с онова, което е привнесено от стремежа към власт и превъзходство над другите. Целта се поставя така, че постигането й да позволи да почувстваш превъзходство или да издигнеш собствената си личност толкова високо, че животът да ти изглежда достоен за живеене. Тази цел придава също стойност на усещанията, ръководи възприятията и им влияе, оформя представите и направлява творческата сила, с която създаваме възгледите, формира спомените или ги изтласква.

Венец на теоретичното творчество на Адлер и твърде важна за нас е идеята за творческото аз. Хронологично тази идея възниква по-късно, но се превръща в ядро на неговата теория на личността. Човекът е творец на своя живот – ако въздействието на наследствеността и средата са важни предпоставки за изграждане на жизнения път, то човекът и неговата съзидателна творческа активност са архитектът на този път. Творческите способности на личността са основният фактор за стила й на живот, човекът е отговорен за своите нагласи и ценности, за своята съдба.

 

Изготвили материала:

Тодорка Манолевска /магистър психолог-консултант ЦОП Смолян/

Христо Йорданов /доктор към катедра Психология при ЮЗУ „Н. Рилски” Благоевград; психолог в ДЦПЛУ с.Ласкарево Община Сандански/

Използвани източници:

  1. http://psihologiq.dokumentite.com/art/chuvstvo-za-malocennost-kompleks-za-malocennost-i-metodi-za-kompensaciq-vyv-vyzgledite-na-alfred-adler/85975
  2. http://www.allfn.com/uchilishte-i-univeristet-vishe-obazovanie
  3. http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/2.htm
  4. http://moradabg.com/adler_bg3.htm

 

Вашият коментар