×

Новини

Важно за реалната практика с депресивни клиенти в кабинета

Думата депресия произлиза от латинската дума „deprimo“, което в превод означава “потискам”.

Много често хората не разбират какво точно е депресията и смятат, че са в депресия всеки път, когато са тъжни. Това разбира се не е така. Според Фройд при скръбта, нещо от външния свят се преживява като загубено, необратимо, тъжно (например при загуба на значим човек), докато при клиничната депресия, това което се усеща като изгубено или увредено, е част от самата личност. За скърбенето е характерно постепенно възстановяване, а за депресията – задълбочаване на усещанията за безнадеждност. Думи на хора, страдащи от депресия звучат така: „Изведнъж над главата ти надвисва черен облак и си обзет от тъга, без да има някаква ясна причина за това“. Понякога има конкретно събитие, което е отключващ фактор за депресията, но много често няма непосредствено случило се събитие за това състояние.

Ако продължим с психоаналитичната гледна точка, хората с депресия понякога имат фиксация в т.нар. орална фаза. Т.е. в периода от живота им до 1г., нещо не е случено по добър начин и това нещо е в пряка зависимост с най-важния за този период орган от тялото на бебето, а именно – устата.  Затова и някои от депресивните клиенти имат наднормелно тегло, обичат яденето, пушенето, пиенето, говоренето, целуването и правят описания на преживяванията си, като ги свързват с храна и/или глад.

Характерно за хората с депресия е, че отклоняват негативния афект (агресията), който се поражда към другите и го насочват към самите себе си. Психотерапията помага за това този патологичен навик да бъде обърнат. Депресивните клиенти често интернализират (усвояват отвън и започват да ги преживяват като свои) омразни качества от любовен обект от тяхното минало и започват да ги усещат като свои собствени. Например ако клиент каже: „Това е така, защото съм егоист“, то при въпрос от наша страна: „Кой говори така?“, клиентът по всяка вероятност ще отговори: „Майка ми, баща ми, брат ми и т.н.“, т.е. някой друг от близкото му обкръжение в миналото. Клиентът се преживява като изоставен (пряко или не) от този някой друг и като виновен за това изоставяне. По този начин, чрез въпрос като този примерен по-горе, би могъл да се изведе на съзнавано ниво несъзнаван процес.

Депресивността се свързва и с процеса на отделяне от майката и установяването на автономност. При някои клиенти майката се е „вкопчила“ в тях и не ги пуска, вменявала им е вина чрез реплики, като: „Не мога да живея без теб!“. При тези ситуации човекът остава с усещането, че нормални желания, като това да бъде агресивен понякога или независим, са нараняващи другия и него самия. При други клиенти отново с депресия пък майката отблъсква детето, отново заради трудност да преживее процеса на отделяне. Тя казва реплики, като: „Не ми трябваш!“. Тогава тези хора се научават да мразят естествените си нужди от зависимост. И при двете ситуации обаче част от личността се преживява като „лоша“. Именно заради това и по време на психотерапия тези клиенти много тежко преживяват края на терапията или временно отсъствие на своя терапевт. Важно условие е психотерапевтът да не „щади“ излишно клиентите си обаче, като им създава нереално усещане, че винаги ще бъде на разположение. Напротив – при временно прекъсване на терапията, се отваря пространство за интерпретиране на преживяванията на клиента, свързани с отсъствието на терапевта. Клиентът разбира (и най-вече усеща), че дори временно разделени, впоследствие двамата възрастни отново могат да бъдат близки и отношенията им да са останали стабилни, както преди временната раздяла. Поради тази причина при работа с депресивни клиенти решението за прекратяване на терапията се оставя на самия клиент и също така, краят може да бъде „отворен“ (изговаря се възможността за завръщане в терапия на клиента при нужда).

Съществуват интроективно и анаклитично депресивни хора. За интроективно депресивната личност е характерно чувството на вина (те преживяват себе си като „лоши“), а анаклитично депресивните клиенти преживяват по-често усещане на срам. Страхът от поемане на отговорност е характерен за депресията. Тя настъпва точно тогава, когато пациентът трябва да премине в нова фаза от живота си, например следродилната депресия. Съответно се работи приоритетно с водещата емоция, харакерна за състоянието на конкретния клиент.

По време на терапевтичните срещи клиенти с депресия формират привързаност към терапевта и терапията сравнително бързо. Склонни са да идеализират специалиста и внимават много да не са в тежест. Често се страхуват да споделят за „лоши“ свои дела или преживявания, защото вярват, че терапевтът може да спре да ги харесва. Това е толкова силен техен страх, че е възможно да проектират в част от репликите му садизъм в даден момент от терапията. От изключителна значимост е психотерапевтът да подхожда с разбиране към страданието на депресивните клиенти, да бъде неосъждащ и емоционално постоянен. Това разбира се е характерно не само за работата с тях, но особено в тези случаи, това е част и от процесът на излекуване. Депресивните клиенти могат да „заразяват“ понякога своя терапевт с песимизъм и усещане за безмислие. Личната му работа върху себе си би могла да го препази от това.

Трудно депресивен клиент нарушава правила в терапията. Счита се за напредък ако той отмени сесия или пропусне плащане по време на сесията. Също така ако се разгневи на своя терапевт или изрази несъгласие с негово мнение. Подобни действия от този тип клиенти демонстрират опит за независимост и преодоляване на страха от отхвърляне и/или изоставяне.

Клиенти с депресия често имат суицидни мисли или действия. Разубеждаването от самонараняване не се реализира директно по време на психотерапия, тъй като по-ефективен подход би бил, да се осмисли желанието за подобно деяние, в последствие би могла да настъпи и положителната промяна.

„Депресия – това е неспособността да създаваш бъдеще“, Роло Мей. Психотерапията, включително дълбинната такава, за която се говори активно в настоящата статия, помага на хората да създават и да живеят бъдещето си по един красив и реален начин.

 

Автор: Анелиа Дудина

/психотерапевт/

Вашият коментар