Здравей, Нели! Напоследък все повече двойки срещат трудности, когато решат, че е настъпил моментът да станат родители. Преди години ти също си разбрала, че имаш репродуктивен проблем. Притесни ли те диагнозата?
Здравейте! Отговорът ми вероятно ще ви изненада, но никога не съм чувствала репродуктивния проблем като диагноза. За мен това беше просто поредното ниво в играта „живот”. Да, факт е, че преминах през много болка, разочарования и сълзи, но пък процедурите ми донесоха и доста безценни срещи и приятелства. Нито за миг не съм се чувствала болна или различна. Това беше една борба, която заедно с Емо преживяхме успешно и винаги ще съм му благодарна, че устояхме на трудности от всякакъв вид, за да стигнем до нашето най-безценно творение – Емили!
Днес великолепната госпожица Емили е вече на пет години. Би ли ни разказала малко повече за това през колко неуспешни опита преминахте с Емо преди да вземете решението за включване в донорска програма на яйцеклетки?
Първите три опита, които направихме бяха с мой генетичен материал. Решението да се включа в донорска програма дойде веднага след първия ни ин витро опит. Тогава ми направи впечатление, че жените на моята възраст (25 – 30 години) при стимулация образуват 2 – 3 пъти повече яйцеклетки и качеството при оплождането им след това също е значително по-добро. От този до последния ни опит, който всъщност беше и първият ни успешен (с донорски яйцеклетки) минаха няколко години. По препоръка на лекуващия ни лекар се мотахме цялото това време, за да опитваме с мой генетичен материал, при все, че аз чисто психически и емоционално отдавна бях готова да използвам „дарена“ яйцеклетка. За мен решението да стана реципиент беше мигновено, съобразено с обстоятелствата и фактите и то с цялото ми сърце и съзнание. Не се самозалъгвах. Още от самото начало знаех, че ще забременея с донорска яйцеклетка. Тук най-важният момент, според мен, е доколко двойката е отворена към различностите в живота – въобще колко е пъстър мирогледът на партньорите и колко са освободени в мислите си. Съветвам по-консервативно мислещите, и тези, които се влияят изключително много от общественото мнение да потърсят помощ от специалист, който да ги насочи адекватно към правилното справяне с този деликатен и специфичен проблем..
Срещна ли подкрепа от страна на Емо и останалите близки за теб хора, когато реши да забременееш с донорска яйцеклетка?
При мен подкрепата е факт! Другият факт е, че винаги ми е било достатъчно душевният ми мир да е в съответствие с идеите в главата ми. Допълнително богатство, разбира се, е подкрепата отвън. Емо винаги е бил с положителна нагласа към тази възможност. В многобройните ми срещи с двойки, които се нуждаят от донорски генетичен материал, ми направи впечатление, че когато донорството касае яйцеклетките, а не сперматозоидите, мъжете са по-подкрепящи.
Винаги близките хора, ако наистина са такива, ще бъдат до теб в добро и в лошо. Смея да кажа, че до нас и преди, и сега стоят немалък кръг достойни приятели, за които е достатъчно само да бъдем щастливи и в хармония с изборите си. Хората от най-близкото ни обкръжение изживяваха заедно с нас всеки ин витро опит, всяка угасваща надежда след неуспехите, всеки блян за дете. Ние заедно износихме нашата Емили – с всички приятели, които се надяваха, плакаха от мъка и щастие докато най-накрая я прегърнем. Едно приятелско детенце така преживяваше всичко, че беше разказало цялата ни история в градината си. Някои госпожи научиха доста подробности за репродуктивната медицина от малката Миши. Толкова любов има между нея и Емили още отпреди да се видят… Това малко момиченце взе новороденото бебе в ръцете си и четиридесет минути не помръдна, за да не изпусне дълго чакания ни дар.
Дали съм срещала неразбиращи, консервативни и упрекващи хора, които обичат да лепят тежки етикети?!? Да, те са навсякъде! Чувала съм всякакви нараняващи думи от сорта, че щом Бог е решил да нямаме деца, не трябва да насилваме природата и какво ли още не.
По време на ин витро опитите ни и Църквата се беше отрекла от нас. Бяха големи разправии и определения за хората с репродуктивни проблеми. Искам да кажа ясно: Мили двойки, които мечтаете да станете родители, дори да има затруднения, не спирайте да се борите за вашите деца – мечти! Хората винаги ще говорят каквото си искат! Важно е, че може би скоро ще се случи и вашето Чудо! Без значение по кой начин – вие ще станете родители и аз съм убедена в това!
За да преминаваш през подобни изпитания успешно и в хармония с решенията си обаче, важна роля има психологът. Казвам го от личен опит. Силно препоръчвам, без задръжки и предразсъдъци, да се търси специализирана помощ. Когато се работи по проблема с професионалисти няма опасност да се изпусне правилната посока към положително развитие. Погледната отстрани, ситуацията се вижда по-пълно и по-ясно се забелязват пробойните. Това спестява време в излишно лутане.
На теб ти се е налагало да пътуваш често, понеже в града, в който живееш няма ин витро център. Лесно ли е за една работеща жена да намери баланс между коректното изпълняване на служебните ангажименти и многобройните посещения при лекуващия лекар?
Какво да ви кажа… Има големи дефицити в законодателството и трудовата етика на работодателите в Република България. От една страна държавниците тръбят за големия демографски срив в страната и помагат чрез държавния фонд ин витро, но от друга страна въобще не обръщат внимание на малките камъчета по пътя. Законите би трябвало да осигурят комфорт на работното място на жени, които са в ин витро процедура и им се налагат чести отпуски. Уж има някакви законови защити, които се оказват само условни, т.е. безсмислени и реално тези жени по никакъв начин не са закриляни от закона. Тези същите жени са пресирани от работодателите си заради нередките си отсъствия и в крайна сметка принуждавани да напускат работата си. Та това е един истински омагьосан кръг. Без пари какви процедури, а ако искаш пари – без отсъствия от работа. Тази ситуация удвоява стреса и сама по себе си увеличава броя преминати неуспешни опити за дете. Толкова е лесно решението – само с малко, но ясни законови промени биха се спестили доста главоболия. А да не говорим, че и когато вече са майки, на тези жени се гледа със същото лошо око от страна на работодателите. Как се преодолява демографски срив така? Другата болна тема, особено за семейства като нашето, е че държавата не поема ин витро с донорска яйцеклетка. Бих го нарекла чиста дискриминация! Защо ние не заслужаваме помощ? Не се поемат от държавата и многобройни скъпоструващи съпътстващи процедури и изследвания…
Говорите ли свободно вкъщи за начина, по който е зачената Емили?
Разбира се. Обяснявам й, че е зачената с любов, само че с двойна майчина. Това обяснявам на дъщеря си! Приемаме факта като нещо, което не е странно… Притеснява ме моментът после, когато за децата в обкръжението й това може да не е съвсем ясно. Не искам думите на другите по този повод да звучат за нея тъжно. Казвам й по малко истината – в подходящи моменти, съвсем неангажиращо, за да й подготвя мозъчето и всичко да е подредено в главичката й логично и положително. Тя е забележителна млада дама и изключително много ни обича. Никога не ни дели! Не обича нито един от двама ни с баща й по-малко или повече. Никой от нас не е по-малко родител. Емили знае, че една друга мама с голямо сърце и любов е дала на нейната мама едно малко яйчице, за да се роди тя. Това не е необичайно или чуждо за нея, защото още в утробата ми е чувала всички подробности около създаването й. Моят съвет, особено към жените в същата ситуация е да бъдат откровени с децата си – сега и по детски… Не отлагайте! Внимателно и образно казвайте на детето как е създадено – с мнооооого любов! Не губете доверието на децата си в бъдеще. Ако сега ви е трудно, в бъдеще ще ви бъде кошмарно, защото истината винаги излиза и рискувате да изгубите всичко!
Сигурно си се замисляла на кого ще прилича, каква част от теб и каква част от другата мама ще развие… Занимават ли те подобни въпроси?
Имаше едни странни мисли и въпроси, докато си бременеех щастливо: „Как ли ще изглежда бебето?”, „Що за човек ли ще е?” (като на всяка бъдеща майка, без да имат общо с темата за донорството). Днес си отговарям: децата са нашите огледала! Те правят всичко, каквото и ние, говорят, каквото и ние, реагират като нас! Чрез тях разбираме що за хора сме и какви думи използваме… Та, старите хора са прави, като казват: „Няма да се метне на гората!”
Емили активно участва във формиране на собствената си личност. Ярко се себеизразява, но с определени семейни правила и постоянство в методите на възпитание. Тя е силно прегръщана, подкрепяна и целувана, но ако обиди дете на детската площадка се прибира незабавно вкъщи и се разисква причината за това, през сълзи – основно нейните и едва забележими моите. Да бъде такава, каквато иска да бъде! За нас не е приоритет детето ни да е подчинено, гордеем се с нея и й го казваме, но в същото време не й казваме, че е певица, когато тя реално няма дарба. От бебе ни е научила да се вслушваме в нея, защото децата се раждат разбиращи, можещи – със заложби и добри инстинкти. Децата са много искрени и чисти същества. Свободата, а не свободията дава правилното развитие на личността.
Аз съм творческа личност – тя рисува из цялата къща и се сърди, като изтрия замъците й, които на пръв, невеж, поглед приличат на драскулки. Знаете ли? Тя е истински бащичко – прилича изцяло на баща си, но тези дни той разправя, че започвала да прилича на мен. Голямо признание! На мен, разбира се! Аз съм нейната майка, без значение дали само биологична или как. Тя плува под моето сърце девет прекрасни месеца, тя прегръща и имитира мен. Тя твори и обича, като мен. Тя благодари и се извинява, като мен. Тя взе част от сърцето ми и сега тази част бие извън тялото ми. Ние сме едно!
Интервюто проведе Галина Ненкова